Дебютният роман (само малко повече от месец след дебюта на автора със сборника разкази „Местни чужденци“ – април, 2010 г., „АРС“) на Иван Димитров – „Животът като липсваща лъжица“ е пред прага на пазара, издаден от „Алтера“.

      Според анонса на издателя, тази книга „…би могла да убие всеки, който мисли, че младите се занимават само с любов, учение и спорт. Макар че вътре има и любов, има побой – жалко че добрите си изяждат боя, – а има и състезателни постижения… в друсането. Как се става наркоман? Отговорът на Димитров е отчасти уличен, защото улицата активно присъства в романа, и отчасти литературен заради литературните пристрастия на автора към Керуак, Бърджес, Кафка и много други….
      Кой пуши трева, познаваш ли наркомани, защо на улицата те поздравяват все безделници, а не уважавани хора в костюми, какъв живот водиш и докъде ще стигнеш? Светът разпитва героя на Димитров и го вкарва във „филм“. Той трябва да внимава, да се пази от страха и самосъжалението, за да дочака любовта. Най-страшният грях, който бихме могли да извършим, е да отстъпим от своето желание. Тогава липсващата лъжица от „Матрицата“ (There is no spoon…), лъжицата на фантазията, започва да се използва за зло…“.

      Иван Димитров в „Кръстопът“.
      Иван Димитров в DICTUM.


„ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА“ – ФРАГМЕНТИ

      Със стъклени шишета бира в ръце (аз с кока-кола) се мотаехме из нашето царство – града. Тогава работеха Алекс (склададжия в магазин), Бояна (в компютърна фирма), Катя (барманка в заведение в центъра) и Ванката (озвучител в софийски клуб). Другата част от компанията или си търсеше работа, или очакваше началото на новия семестър. Първите дни в София бяха поносими, дори хубави. Като всяка година, когато се върнеш отнякъде и се наслаждаваш на новата опаковка на града, докато тя не ти омръзне след около месец. Тогава в съзнанието ти изниква основният въпрос на градското ти съществуване: „Как да се махна оттук поне за уикенда?“. Правиш сложни схеми, опитваш се да освободиш всеки свободен уикенд и веднага си биеш шута към Рила, Пирин, Родопите, Стара планина или където и да е, само да не си в София. Струпването на повече свободни дни ти действа ободряващо, не обичаш да бързаш с прибирането. Празниците около Коледа и Нова година са кулминация, след която следва известно затишие. През пролетта избухваш, в началото на лятото спонтанно напускаш работа и поемаш накъдето ти видят очите. Независимо дали ще е към пещерна ниша около Камен бряг, към някой пуст плаж, малко градче, село, или просто ще блуждаеш. Някои хора предпочитат екстремните пътувания, други – не толкова, но винаги ще запомня едно пътуване в Странджа, когато умишлено отбягвахме населените места. Не купувахме дори хляб, правехме си чапатита от бяло брашно, а ако минавахме близо до някое село, изчаквахме и вървяхме през нощта. И така две седмици.

      В началото на другата седмица се случи нещо необичайно. След сутрешната доза MST се намирах в леглото, където, увит в оранжево одеяло, се унасях от периодичното радиоприпукване. В събота нашите донесоха стар касетофон, който не ползвахме от години. Вътре открихме забравена касетка на Red Hot Chili Peppers, върху която бях записал неделната радиопиеса по радио „Христо Ботев“. Слушах радиопиеса на български за втори път в живота си, първия път чух една на Радичков, но този път ставаше дума за съвременна българска драматургия. Пиесата беше камерна и в нея се разказваше за един наркоман, който иска да откаже дрогата и се затваря при свой приятел. Това не действаше, защото на него все още му се друсаше, и той реши, че трябва да се заеме с нещо, но беше твърде несериозен за каквото и да било. Затова реши да се влюби.

      Те пляскаха карти и избухваха в истеричен смях, което, поне за мен, не беше най-обичайната гледка сутрин. Боян забеляза учудването ми.
      – Те са от новите. Отначало хапчетата удрят силно, но постепенно свикваш и трябва да качваш дозата, което не се случва толкова често. Ако внимателно следиш играта на карти, ще откриеш доста нелогични ходове. Нищо чудно, на момчетата им е трудно да се концентрират и постоянно бъркат, затова се смеят. На себе си се смеят.
      Последвах съвета на Боян и без изненада открих, че той е прав. За игра на карти и дума не можеше да става, това беше нещо друго – специфично удоволствие, че не си на себе си и е трудно да останеш рационален, което не можех да проумея. Никога не ми е било чак толкова приятно да пия и пуша марихуана през деня. Правя го само в определени дни и ситуации, които си струват, но това е извън обичайния ми ритъм.
      – Пълен филм, какво ще кажеш? Морфинът на таблетки ми харесва повече от метадона. Въпрос на лични предпочитания, разбира се – продължи Боян. – Повечето от хората тук си лягат веднага след сутрешната доза, защото има леко успиващо действие. Но винаги се появяват хора като нашите картоиграчи, които намират по-смислено занимание. И те са прави, копеле! Животът не е за проспиване. Заспиш ли веднъж, може да не се събудиш. Или когато ти дойде времето, ще си спомниш за всички часове, които си изкарал в сън, и ще те хване яд, че си пропилял живота си. Ще искаш да се върнеш, да ги оползотвориш, но няма да има как. Затова съм решил да будувам винаги, когато организмът ми е в състояние да будува.

ѝ
      Успях да сглобя последвалата история около два месеца по-късно. Това стана по разкази на баща ми и на наркомани, познати на Пешко, с които се запознах в едно болнично заведение, за него ще стане дума по-нататък.
      Недалеч от нас към същата болница пътувал въпросният Пешко: треперещо и сополиво наркоманче, стегнато в менгемето на дланта на чичо си, който го бил повел към лабораторията с идентична на нашата цел. Момченцето здравата го закъсало – полицаи го хванали с хероин, и то не за първи път.
      В един драматичен момент Пешко не без основание се опитал да си плюе на петите. Чичо му го заплашил, че ще го съдере от бой, ако тестът покаже хероин. Преди време той не бил пожалил средства племенникът му да се изчисти в италианска наркокомуна, а сега излизало, че всичко това е било напразно.
      – Скъса ми нервите, магаре с магаре. Тъкмо се залъгвах, че от теб ще излезе човек, и пак си показа рогата. Но си пропуснал нещо много важно. И аз имам рога, Петре, и скоро ще ги усетиш, и никак няма да ти е забавно.
      Пешко твърдял на инат, че това е нагласена работа и че полицаите му подхвърлили дрогата една нощ, докато той мъртвопиян бил задрямал на пейка в парка Заимов. От подобни финтове обаче нямало особено голям смисъл, тъй като неговите думи отдавна били изгубили всякаква тежест. И не на последно място, органите на реда имали подробна представа за неговото минало и настояще, вероятно и за бъдещето му. (…)И СТАНА ЧУДО, ПРИЯТЕЛИ! Идеята за теста проработи. Но не при вашия скромен и сдухан от последвалите събития герой, а при сополивия Пешко, който за малко щял да повярва в Господ, щом разбрал, че е чист. Според резултатите в кръвта му присъствала единствено марихуана, крайно безобидна субстанция в неговия случай. Чичото се усмихна и го прегърна. Значи момчето през цялото време е било право и в конкретния случай наистина не било виновно. Чичото се зарече да съди до дупка онези, които са натопили племенника, и двамата си тръгнаха от болницата, оставяйки последствията от тази очевидна грешка на мен.

      Партито беше страхотно. Обикалях из стаите с отворена бира в ръка, от която често отпивах. Трябва да призная, че в началото на вечерта имах желание да пия нещо по-така, примерно куба либре или в най-лошия случай отвертка, но след вечерната доза морфин нямах сили за твърди питиета. Вечерите не бяха силното ми време, тогава морфинът беше най-далеч от мен. За да облекча страданията си, бях дръпнал от добрата стара марихуана, която напоследък употребявах прекалено рядко. Марихуаната е забавна компания, но е прекалено несериозна и постепенно преставаш да ѝ обръщаш внимание. Морфинът… Виж… Морфинът те поглъща целия и е ревнив. Не обича да те дели с други. На него марихуаната му се вижда твърде безобидна и повърхностна и направо я презира.
      Както всеки купон и този беше изпълнен с десетки познати отнякъде физиономии. Най-важното както винаги липсваше. Това беше отговорът на основните въпроси: къде, как и защо, или казано-по простичко, кой си ти, по дяволите.
      Отговарях на поздравите със:
      – Здрасти.
      Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я виждал. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги виждал.
      В други случаи, когато разпознавах поздравилия ме човек, разговорът продължаваше с баналното:
      – Какво става с теб?
      И продължаваше с още по-посредствени реплики. Посредствените диалози и смислените разговори се различават така, както се различават познатите от приятелите.
      Когато се наситих на безсмислени социални контакти, почувствах остра нужда от усамотение. Боян беше срещнал някакъв стар познат от университета, но не от курса му, а просто безделник от университета. Двамата се отделиха и се заприказваха. Оставих ги да обсъждат студентските си години и продължих да изследвам апартамента. Експедицията ми завърши успешно, когато открих нов свят, тоест нова стая. Почуках на вратата. Отвътре отговори нежният глас на момиче:
      – Влез!
      Споменът за този момент е толкова силен, че го преживявам повторно.
      Влизам в спалнята, където белокожо момиче с яркочервена коса е седнало на ръба на леглото. Харесвам гледката. Погледът й ме пронизва като копие. Очите са ѝ зелени, но не са дяволски. Според редица критици в зелените очи от книгите има нещо фатално. Интересно ми е очите на колко от тези критици са зелени. Всички критици, или поне повечето от тях са пълни дяволи, а тя не е дявол. Възприемам красотата ѝ на физическо равнище като пронизваща болка. В същия момент изпитвам друга болка. Момичето съсредоточено се занимава с дейност, за която напоследък съм слушал много.

      Автобусът ни чакаше. Помогнах ѝ с багажа. Разполагахме с пет минути. Защо нямахме щастието да се срещнем за три часа на някое летище, за да предам по нея пратката, предназначена за мой приятел отвъд океана, или поради друг подобен малък повод, и да изживеем съвместния си живот за това смешно кратко време? Вместо с вечна раздяла трябваше да се мъчим с раздяла с неясен срок. Това ми се струваше несправедливо. Когато се виждаш с някого само веднъж, сърцето ти по-лесно се усмирява, поне аз така мисля. Но какво ли разбирам от сърца?

      – Спомням си – включи се Менсъна, – една от първите ми приятелки. Бяхме в училище, и двамата ни беше срам. Такъв пикльо бях тогава. Най-тъпото беше, че бях свенлив пикльо. Толкова свенлив, че направо си беше ебало майката. И най-накрая уговаряме тая среща. Обаждам ѝ се една вечер по телефона, на няколко пъти затварям, докато събера кураж. Разполагам с няколко минути. Рискувам мисията да пропадне. Нашите вечерят в кухнята и след малко ще дойдат в хола, където се намира единственият телефон, от онези старите, с шайбата и навития кабел. Те обичаха да ме вземат на подбив, щото виждаха, че съм толкова свенлив, копеле, големи мръсници бяха понякога. Та звъня ѝ, а и тя една такава притеснена. Бием си среща на следващата вечер. Ще я водя на кино естествено. Първите срещи са шаблонни. Разбрахме се да се чакаме по обяд на пилоните при НДК и оттам да вървим към кино „Сердика“. Не мога да си спомня какво щяхме да гледаме. Едвам изчаквам часа на срещата и започва едно чакане. Отвътре ми е едно такова… Секундите се плъзгат бавно, а нея я няма. Първо закъснява с десет минути. Добре, викам си, десет минути не е толкова, след като имам чувството, че съм я чакал цял час. След двайсетата минута вече си мисля, че тя никога няма да дойде. След трийсетата, че всичко е било на шега. На четиридесетата минута едва не отронвам сълза. На петдесетата изваждам въздишките. Точно един час я чаках и си тръгнах с мисълта, че никога няма да бъдем заедно. Бях ѝ много ядосан. Зарекох се никога да не ѝ проговоря. Веднага щом се прибрах, ѝ се обадих по телефона. Тя плачеше. Майка ѝ се скарала, че не си е довършила домашното, и я задържала. Имала да учи „Хаджи Димитър“ наизуст, само това ѝ оставало. Но задачата се оказала трудна. Да се пита човек как сега учи за актриса с тази нейна памет. Повтаряла ги, потретвала ги. След няколко изчитания майка ѝ я карала да декламира стихотворението пред нея. Началото било уверено, но след първите три строфи се запъвала. Колкото и да се опитвала, така и не успяла да го научи тоя „Хаджи Димитър“ и вечерта заспала с рев. Видяхме се след ден, целунахме се в неговия край, но от нея най-ясен ми е останал споменът именно за онова чакане.