Вървяло си Еженцето по тревичката и си пеело:
– Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз, вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз! Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз… А! Шосенце! – възкликнало Еженцето, когато стигнало до шосенцето.
– Какво пък толкова – рекло си то и продължило. – Вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз, вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз…
Слънчицето препичало пролетно неистово и асфалтът се топял от страст.
– Топур-топур – изричали малките жизнерадостни крачета, устремени към отсрещната канавка.
– А – казало Еженцето, когато стигнало средичката на шосенцето и погледнало наляво – джипче! … Ами какво пък толкова…
– Джип-джип – рекли гумичките на джипчето, когато преминали право през Еженцето.
Еженцето тогава спряло да пее и да върви, защото вече не можело да пее и да върви.
Човечето в джипчето продължило да кара по шосенцето, защото така трябвало и си мислело за бензиностанцийката, където ще спре за малка почивчица.
– Напред, напред по шосенцето карам си, карам си аз – свирукало тихичко човечето и намествало слънчевите си очилца.
Докато стигнало до бензиностанцийката, преминало още право през едно краставо псе, което подскачкало през шосенцето и си тананичкало: „Псе краставо съм аз, нощем вия с пълен глас, мръсно помиярче съм аз, късам се от глад, в сърчето ми е зимен хлад!“ (Били му избити предните зъби, затова не можело да казва “ц”, а вместо това казвало “ч”). Също така човечето преминало и право през едно врабченце, което пърхало над шосенцето и си чуруличкало: „Пърх-пърх в небенцето, пърхам си, пърхам си аз…“.
Накрая човечето спряло на бензиностанцийката, отворило вратичката и слязло, защото така трябвало. Отвън погледнало гумите и решетката на джипчето и казало на глас няколко лоши думички за Еженцето, псето и врабченцето.
Ненадейно, не щеш ли, изневиделица и като на шега, хей така от раз, сякаш това се случвало всеки ден, пред човечето застанало едно друго човече с пистолетче в ръчичка и проговорило:
– Помниш ли ме? Запомни ме, друго не ти остава!
Човечето от джипчето загубило ума и дума. Зяпало дупчицата на пистолетчето омагьосано и не знаело изобщо какво да отговори, а когато се сетило, вече било късничко.
– Бум – полетяло куршумчето и го плеснало право в разтревоженото му челце.
Човечето повече не се качило никога в джипчето си, защото вече не можело да прави такива неща. Изобщо. Не.
Тогава над него прелетяло едно ангелче, дегизирано на лястовичка, хванало в човчица душичката му и я понесло право нагоре. Носило, носило и нищо не пеело, защото не можело – в човчицата си носело душичката.
– Брей, че високо! – казала душичката учудена, когато видяла колко високо я е вдигнало ангелчето-лястовичка. – Ама аз какво правя тук? Нали щях да пия фанта на бензиностанцийката… Е… какво пък толкова, щом така трябва…
Душичката помърморила още мъничко, а после запяла една песничка за безкрайността на времето и красотата на Вселената.
А после… После нищо не се случило, както обикновено. Нищо, освен дето едно човече скочило от моста, друго се обесило, трето също било плеснато от куршумче както човечето с джипчето, някакви други човечета били взривени на съвсем малки парченца с бомбичка, та после се наложило да ги сметат и да ги насипят в чувалчета и т. н. И т. н.
От земята накъм небето настанал проливен душевалеж. Всички душички отивали горе, за да им прочетат правата и да ги разпределят по направление. Или нещо такова, де да знам вече…
– Брех, мама му стара – казал привечер Творецът на всичко видимо и невидимо, когато му докладвали статистиката за деня. – Много смърт има по този свят, многооо…
Не, не казал така. Казал:
– Брех, мама му стара! Не смогваме да ви преглеждаме за въшки на входа бе, ей, калпазани!
И така не казал. Всъщност думите Му били:
– Хубав топъл пролетен ден! Да му се не надяваш просто!
Или нещо подобно…
Николай Фенерски в „Кръстопът“.