Вървяло си Еженцето по тревичката и си пеело:
      – Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз, вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз! Вървя, вървя по тревичката и пея си, пея си аз… А! Шосенце! – възкликнало Еженцето, когато стигнало до шосенцето.
      – Какво пък толкова – рекло си то и продължило. – Вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз, вървя, вървя по шосенцето и пея си, пея си аз…
      Слънчицето препичало пролетно неистово и асфалтът се топял от страст.
      – Топур-топур – изричали малките жизнерадостни крачета, устремени към отсрещната канавка.
      – А – казало Еженцето, когато стигнало средичката на шосенцето и погледнало наляво – джипче! … Ами какво пък толкова…
      – Джип-джип – рекли гумичките на джипчето, когато преминали право през Еженцето.
      Еженцето тогава спряло да пее и да върви, защото вече не можело да пее и да върви.
      Човечето в джипчето продължило да кара по шосенцето, защото така трябвало и си мислело за бензиностанцийката, където ще спре за малка почивчица.
      – Напред, напред по шосенцето карам си, карам си аз – свирукало тихичко човечето и намествало слънчевите си очилца.
      Докато стигнало до бензиностанцийката, преминало още право през едно краставо псе, което подскачкало през шосенцето и си тананичкало: „Псе краставо съм аз, нощем вия с пълен глас, мръсно помиярче съм аз, късам се от глад, в сърчето ми е зимен хлад!“ (Били му избити предните зъби, затова не можело да казва “ц”, а вместо това казвало “ч”). Също така човечето преминало и право през едно врабченце, което пърхало над шосенцето и си чуруличкало: „Пърх-пърх в небенцето, пърхам си, пърхам си аз…“.
      Накрая човечето спряло на бензиностанцийката, отворило вратичката и слязло, защото така трябвало. Отвън погледнало гумите и решетката на джипчето и казало на глас няколко лоши думички за Еженцето, псето и врабченцето.
      Ненадейно, не щеш ли, изневиделица и като на шега, хей така от раз, сякаш това се случвало всеки ден, пред човечето застанало едно друго човече с пистолетче в ръчичка и проговорило:
      – Помниш ли ме? Запомни ме, друго не ти остава!
      Човечето от джипчето загубило ума и дума. Зяпало дупчицата на пистолетчето омагьосано и не знаело изобщо какво да отговори, а когато се сетило, вече било късничко.
      – Бум – полетяло куршумчето и го плеснало право в разтревоженото му челце.
      Човечето повече не се качило никога в джипчето си, защото вече не можело да прави такива неща. Изобщо. Не.
      Тогава над него прелетяло едно ангелче, дегизирано на лястовичка, хванало в човчица душичката му и я понесло право нагоре. Носило, носило и нищо не пеело, защото не можело – в човчицата си носело душичката.
      – Брей, че високо! – казала душичката учудена, когато видяла колко високо я е вдигнало ангелчето-лястовичка. – Ама аз какво правя тук? Нали щях да пия фанта на бензиностанцийката… Е… какво пък толкова, щом така трябва…
Душичката помърморила още мъничко, а после запяла една песничка за безкрайността на времето и красотата на Вселената.
      А после… После нищо не се случило, както обикновено. Нищо, освен дето едно човече скочило от моста, друго се обесило, трето също било плеснато от куршумче както човечето с джипчето, някакви други човечета били взривени на съвсем малки парченца с бомбичка, та после се наложило да ги сметат и да ги насипят в чувалчета и т. н. И т. н.
      От земята накъм небето настанал проливен душевалеж. Всички душички отивали горе, за да им прочетат правата и да ги разпределят по направление. Или нещо такова, де да знам вече…
      – Брех, мама му стара – казал привечер Творецът на всичко видимо и невидимо, когато му докладвали статистиката за деня. – Много смърт има по този свят, многооо…
      Не, не казал така. Казал:
      – Брех, мама му стара! Не смогваме да ви преглеждаме за въшки на входа бе, ей, калпазани!
      И така не казал. Всъщност думите Му били:
      – Хубав топъл пролетен ден! Да му се не надяваш просто!
      Или нещо подобно…






Николай Фенерски в „Кръстопът“.