Седя и те обичам.
Животът ходи в ниското –
навярно битки води,
щом кървав се прибира.
Навярно побеждава,
щом винаги се връща
с трофеи безутешни –
незнайно откъде.
Подрежда ги наоколо:
студени тъмни билки,
крилца на водни кончета,
зелени стъкълца.
Прозява се и ляга
околовръст – навярно
в съня си да ме топли,
но колко топлинка е?
Седя и те обичам.
Смъртта е по-високо –
говори ми за всичките,
с които е била.
Какво са ѝ разказали,
какво не са посмели,
с какво ги е дарила
преди да ги спаси.
А после млъква – чака ме
и аз да ѝ разкажа
кога съм я сънувал,
кошмар ли е било.
Протяга се, прозява се
и ляга на високото –
на поглед от живота,
все по на миг от мен.
Навярно ме обичат.
А аз обичам тебе.
Но как да те разкажа –
не те познават те!
Не те откриват никъде
в студените регистри,
с които управляват
съдбата ми на връх.
Съдбата ми на камък.
Седя и те обичам.
С какво ли друго мога
да се открия сам?
Да се изгубя – също.
Седя и те обичам.
Доколкото ме има:
и хълм, и планина.
* – Сиврикая (на турски „остър камък“) е хълм край Харманли, най-източният пост на Източните Родопи, който от векове се чуди дали е ниска планина или висок баир.
Стихотворението е включено в книгата на Гриша Трифонов „Югоизточната порта“ (София, 2009 г., „Български писател“).
Можете да чуете как Гриша Трифонов чете стихотворението (архивен запис на ArsMedia от 10-ти „Трубадурски двубой“ в клуб „Бялата ръкавица“):
Гриша Трифонов в „Кръстопът“.
Гриша Трифонов в DICTUM.
