***
Джими Хендрикс така е умрял!
Задавил се с истината една вечер
в Англия.
В София също е късно – усещам,
задава се задавяне в нечие гърло,
което се мъчи да ви надвика със
стихове.
Има ли нещо за казване?
И тази вечер
отговорите на най-метафизичните въпроси
имат среща на дъното на моята чаша.
Любознателен човек съм – как
да не стигна до такова важно дъно?
Как да не изпия смело
дългата пътека до там?
Аз съм късметлия – цялата световна философия
се побира в предпочитания от мен порок!
Ау колко!
Ау колко алкохол,
колко! Holy shit!
Alco-holy shit!
Джими Хендрикс така е умрял.
А жената, която обичам, ми сипва.
Разлива полата си в стаята.
Стените се стичат, падат кубчета
лед от тавана. Подът е пепелник
мръсен, в него лежим и догаряме
смачкани.
Не говорим за Mикеланджело,
за Микеланджело се мълчи.
За нейните очи, както за добрия скоч,
се говори наум и само се преглъща.
Няма нищо за казване.
По стотици дървени повърхности
на барове, подпирайки брада
аз съм се убеждавал,
и лежейки на асфалта съм се убеждавал,
и повръщайки пак съм се убеждавал,
че както обикновено, така и днес
Бог няма нищо за казване.