1.
в първия затворници ринат сняг
на автобусна спирка.
Снегът, който опакова и затваря
за тях е отваряне.
Или по-скоро отхвърляне –
снежна комета,
факла, запокитена в отворен прозорец.
Снегът е пламък,
отдалечен от мисълта,
а те тук го гасят с лопати.
Сякаш очистването от идеята за вечността,
която наказва или ни прегръща
ги връща в живота,
насред който търпят възмездие.
Затова и се кикотят.
2.
Вторият е ретроспективен и мъчен.
Защото снегът, който обърква представата
за мястото, в което денят преминава
за нагоре-надолу
за вляво от дървото, което зад пелената го няма
за вдясно от пейката, която е пейка в друг сезон
снегът, който напомня за времето
над брега престава да съществува
над пясъка снегът е пясък
над водата снегът е вода
Всичко твърдо в живота ни
снегът е способен да скрие.
3.
Третият е опит за бягство от първия.
Снегът е закрил страничните
и почти изцяло предното стъкло на таксито.
Някъде сме.
Отпред се влачи камион.
И най-близкото очертание на околността
е сцена от филм, гледан наскоро –
Джак Никълсън в каросерията на друг камион
свири на пиано.
Около него вещите заменят един дом за друг.
Фотьойлите ще издържат същата тежест,
навит на руло килим без труп в сърцевината.
В задръстване е и той.
Подхванал кантата от Бах.
Дори и сам по себе си далеч от звука,
снегът намира начини да се коментира
чрез всичко останало.
Да се повтаря. Повтарям се.
Пред нас пълзи друг камион,
отворената му каросерия е пълна до горе
със сняг.
След пет минути, внезапното спиране
ще ни отпрати в задницата му.
В червеното око на стопа.
Изринатият от затворниците сняг
ще се сипе отгоре ни сякаш безкрайно
Иво Рафаилов в „Кръстопът“.
септември 5th, 2010 at 13:18
[…] погледът стига Сняг в три епизода Ина Иванова: Лява врата Камелия […]