ти влезе в антикварното магазинче
където въздухът се проточваше в тъмни
галерии и попита за биография на Ескобар
(в този рудник ти влезе
сред кални късове хартия).
изглежда вярваше,
че животът е суров материал,
че може да служи като наръчник
на унищожението, превърнало се
в оцеляване или точно обратното –
все едно. но гората на това издание
е подгряла нечия печка, превърната в
приклади, коне, мебел, а може би просто
са отпечатали друг текст – точно този!?
ти разхвърляше биографии
на джазмени и революционери
и отмяташе мазен кичур зад ухото си.
това ми помогна да видя, че въздухът е
кафяв като ръжда по желязна вана,
над чиито ръб някой е преметнал ръка.
а ти видя как в смога
на няколко страници черни траурни лимузини
прекосиха Неапол, понеже това ти препоръчаха,
а после отбеляза дъждовното небе над Кремъл
и над степта.
тогава, отброявайки лев и педесе, разказа
за смъртта на Ескобар
“застреляли го на покрива на ниска сграда
както бягал от служителите на реда.
едно от ченгетата отбелязало победата с два пръста
и на следващия ден му го върнали.”; “това е
жестоко”, каза продавачката.
“тя е твърде жестока”, зад гърба ти допълни.
но ти не беше жестока, ти знаеше всичко,
но ти липсваше тежестта му; тежест, която
въздържа порива на последователя,
тежест, която се задоволява с поклона,
тежест, която взимаш под мишница.
видях те отново в кафенето надолу по улицата.
неаполските латернаджии стояха затворени
под бледи фенери и ръчки въртяха.
