Лук на кубчета

     Първи спомени на отвращението: лук в супата. Фидето нежно като морска флора и сред него – като блъснати – отблъскващите люспички на лука. Лукът, нарязан на кубчета. Имат проблясъка и формата, дори извитостта на рогови образувания. На нокти. Нокти без пръсти, пръснати в супата! Уплашена съм. Супа с лук – не мога. Насреща, може би леля ми: Капризи! Как да обясня, че не е въпрос на глезене! Че е въпрос на образ, който не мога да преглътна.

     После се повтаря – в кюфтетата. Уж скрито, но все същото: с едно отхапване в сърцевината и зад решетката на вилицата щръква лъскаво квадратче: люспа-нокът, люспа-зъб – не може да се спои с месото, не му принадлежи: от следващ свят е. Насреща, упорстващи около масата усмивките на близките – увъртат: Но лукът е здраве! Как иначе ще порастеш! Съпротивата ми е необяснима, трябва да ги убедя в протеста си с нещо най-обикновено като: От лука се плаче! – Но не и сега. Ти, знаеш, че не и сега! Е, ако продължават, аз мога и сега, как мога само! – Дай Боже цял живот все от лук да плачеш! – казват, пожелават, макар да знаят, че е винаги заради нещо друго. Което не се казва, случва се непожелано. Да им кажа ли не обикновеното, това, което всъщност смятам – че лукът на кубчета е смъртоносен: хрущяща ожълтяла твърд, челюст, разсипана на всичките парчета, които остават невредими дори и след смъртта; които, значи, я познават. Да, стига ти само да гледаш лука – и порасваш веднага. Но нищо не казвам. Струва ми се, че лицето на майка ми се приближава до бузата ми, струва ми се, че казва: Нека въображението не ти нашепва нищо докато се храниш! Въображението ли е, което вижда напред? Не, не, въображението е това, което, като тебе, си играе, без правила: взема едно нещо за друго и после забравя да го върне на мястото му. Но виждаш, не винаги е весело така. Понякога трябва да връщаш взетото за друго. И там да си остане, просто: лукът е само лук. Или пък – гласът, омекнал, лек, е вече с въображението ѝ – да го вземеш за нещо още по-…вкусно! – Нима мога да избирам с кое да преместя – към друго, не решава ли другото преди мен? Изпреварващо е, мамо, въображението! Премества ме преди да съм избрала, преди да съм разбрала кое ще е другото. И няма връщане назад, няма връщане на взетото за друго. Едновременно неотстъпващо и примирено – поемам лъжицата и – една по една – започвам да пренасям люспите на лука в чинията до мен, към бъдещето.

Плодове

     Първи клас. Представление, в което всички ще сме плодове. Значи, костюмите и рокличките в специален цвят – според плода. – Дали ще е достатъчно ясно само по цвета? – О, не. Трябва и коронки, от картон; върху всяка коронка да е нарисуван плода, за да се разбере. – Тогава може и без костюмчета в специален цвят? – О не, не – имитирам учителката, докато разказвам на нашите: „Коронката показва кой плод си точно, цветът на костюмчето – че си целият плод! Отгоре додолу!” Разбира по погледа ни, че се объркваме: щом някои плодове си приличат по цвят, то тогава… – А, да. Значи, черешата и ягодата може в едно и също червено, коронката ще направи разликата, разбрахте ли! Но кой ти мисли за разликата в цвета, единственото важно е кой плод ще бъдеш! Ето какво сега – изважда шепа листчета, написаното в тях – непредсказуемо прегънато – ще теглите като на томбола, на кой каквото се падне – това ще е. И без сърдене! Усмихва се спечелващо; знае – няма по-честен принцип от случайния. Каквото ти се падне. Невидимите сили ще решат. Тишина и пръсване по чиновете; в очакване на жребия си всеки е скован, но не и от въпроси: Дали невидимите сили сега разглеждат из бележника ми, надзъртат в стаята ми или още по-надалеч – отиват да питат баща ми? Гледам нанякъде, не – невидимите сили също са играли томбола: отдавна разгънато пред мен върху листчето отчайващо четливо е написано: дренка.

      Сега си просто дренка, която се подготвя за спектакъла. Хубав и полезен плод, какво толкова! – убеждава ме дядо ми. И срамежлив като тебе – отива ти. Никакъв не е – ето, рисувам го върху короната и пак не може да се познае. Може би виолетовата рокля ще помогне, с воланите над талията, които ме заоблят по средата като нея. После: после идва представлението. Не си го спомням добре, но тук и без спомен е ясно: Плодовете се подреждат пред дъската, в стъпаловидни редички – много шарено, но всички се виждат, като на сергия. Всеки плод казва по нещо, което не му е присъщо, представя се. Забравила съм за репликите; останали са под пелената на обичайната памет: че плодовете са тихи. Само шушкането на роклите – цвят до цвят, опрени една в друга, ми е останало. И накланянето на коронката: малката дренка си тежеше; твърде заострена, напоена от водни бои, лека-полека клюмва над челото ми – и направо към публиката – откъм бялата си, ненарисувана страна. Вече само аз знам кой плод съм, останалите – само, че съм цял: във виолетовата рокля с волани, която, по-сремежлива и от дренка, съвсем не ме издаде.

Самолетът

     Няма град без самолет, който не лети. Така е и в нашия. Стои сиво-бял, вкаменен в покрайнините на града, но не съвсем накрая: заобикалят го цял парк, стадион и един снекбар. Няма как да е кацнал сред толкова тясно; затова има легенди – че го докарали като кола, избирайки по-широките улици; че крилете одраскали фасадите на някои къщи, а пешеходците се навеждали, макар че изобщо нямало опасност или нужда. Има и приказки, че бил на път да излитне, но загаснал – точно тук: в празното преди паркът, стадионът и снекбарът да бъдат. Пасажерите слезли и си отишли. За да дойдем ние – сюрия дванайсет-тринайсет-годишни деца – и да си представяме, че напускаме града по най-безследния начин. Светкавично изнизване точно в края на лятната ваканция. Изкачваме се в редичка. Сладка пот и нетърпение, слънцето – цяло в гърбовете ни. Първият надникнал, извиква с внезапно бесен глас: Няма да стане! – Какво?! Вече е ясно на всички – самолетът е катастрофирал отвътре. Оглеждаме покрусени: едни седалки скършени, други – хлътнали напред, килнати, изгърбени; останалото – прах, пружини, късове син плат и дунапрен; през опушените люкчета навън изглежда по-подредено от всякога, дори в разбърканите клонки на дърветата. Остави излитането, просто няма нищо цяло, което да ти остане, което да вземеш за спомен; да влезеш вкъщи, а в ръцете ти нещото: Вижте, това е от самолета? – Кое? Не прилича на нищо. – Да, но е ОТ самолета. Това има значение, главното е. След онова, което ни се случи. Може да е бил на война, нищо, че е бял! – казва някой, който чете, но не и по история, докато се отдалечаваме от мястото – жалки, в редичка; слънцето прежуря върху сенките ни. Е, знаем си, провалът е за всички: една голяма двойка – по недосещане, че, кацне ли задълго, с един самолет вече е свършено: нито пазач, нито висока ограда могат да го спасят от забравата, че би могло пак да го бъде, в небето. Затова се е разфучал, полетял е отвътре, разбил се там, където е биело сърцето на пилота – където бронята на самолета свършва: пред лицето на несъществуващите пътници. Всичко е от времето и лошите ръце – ще каже стар дядо, комшия, седнал пред блока, самичък. Чуй скърцането на яркожълтата люлка. Цялата е ръждива отвътре. А после, все едно ни е следил: Жалко, че ви се падна такъв самолет. – Какъв? – Кацнал? Катерушка? Като катерушките в парка, които не помръдват; изподраскана чугунена играчка, от която можеш да висиш с главата надолу, докато не ти се завие свят и през полюшването на разперените си ръце не видиш как самолетът отсреща леко помръдва.

     Ирен Крумова е родена през 1976г. в гр. Видин. Завършва специалност „Културология“ в ЮЗУ „Н. Рилски“ през 2000 г.; през 2008 г. защитава докторска дисертация върху културната рецепция на шведския натуралист Карл Линей в Западна Европа (XVIII-XIX век) и в Швеция (XIX-XX век).

     Публикувала е критика и есеистика в различни издания за култура, сред които „Литературен вестник“, в-к „Култура“ и сп. „Следва“…