Нов апартамент

     Лято. Тичаме нагоре – аз и Марженка, нашата болонка. Осем етажа, на петия ще живеем. Миризма на вар и латекс; крем и глазури: строителна сладкарница; парапетът още нелакиран, цокълът в незапомняща се боя. Тичаме нагоре – кучето безшумно, след мен – някакъв шум от дете. Пред вратата – баща ми изправен между ролки тапети. Първо завъртане на ключа пред погледа ми: надясно, без тайна: като при всички врати. Влизам надясно. Първи празни стаи, които виждам в живота си. Първи стаи, образувани само от стени, мокет и прозорци. От прозорците, Марженка, виж, булевард и още правоъгълни блокове. Вход А, Б, В, Г…, чак до края на азбуката, като класовете в училище, но сега, тук, ще сме като в клас по живеене. А как се казва булевардът? „Р”? Ще ми се и улиците да носеха буквени названия; толкова по-лесно за помнене и толкова непренебрегнати имена, започващи със същата буква! Странно как не им е хрумнало, че така всички герои ще бъдат почетени; но заедно с тях и героите на враговете. Сигурно това ги е спряло, хората, които избират имената на улиците, макар че съмнявам се – защото героите на враговете се пишат с латински букви.

     Късноесенни вечери. Режим на тока. За малките не е беда. Прилича на игра и уговорка, която всички спазват с точност, съучастнически. Стоим в треперещите граници на осветеното от пламък. Само една крачка от него – напред или назад – и вече сме изчезнали. Може да се играе на криеница! Странно, че никой от нас не се сети за това. Търсещият тръгва със свещта. Горкият, има да търси! Толкова места за скриване, самите предмети са скривалища – дотолкова са непрогледни и поглъщащи те. Ам! Там, там зад фотьойла ще съм. Брат ми – влят в мрака до секцията. Но свещта е по-умна: осветява очертанията на покъщината заедно със сенките, които хвърля. Върху стените формите на мебелите вместо замрели са помръдващи. Хм, и не съвсем същите. Защо е толкова тумбест гърбът на фотьойла от едната си страна? И там, там – що за линия криви правата линия на секцията? – Не може да бъде – всички сте открити на един път! Но и скритите (опитват да) са умни – възразяват – Не се брои. Ти не откри мен, а сянката ми. Както виждаш скривалището ми не беше на стената. Умисляне у всички: възможно ли е да откриеш някой, който е скрит на друго място! И що за нова логика, според която криенето в тъмно да е по-трудно от криенето посред бял ден! Твърде много учудване за да продължим играта. Връщам се там, където всъщност сме всички – в кухнята. Свещите са повече, вечерята – приготвена. Един свещен час. Храната се вижда различно, всяко грахче има своята обемно-черна сянка. И нея изяждаме. Не помня вкус или студ – изстиването на яхнията, изстиването на лъжицата. По-скоро беше приятно, особено ако си обърнат към прозореца. Свещите са като накацали, навсякъде: хранещи се пламъчета. Улицата не се вижда освен ако не премине кола. Гледаш: повече от всеки друг път между никой и никой дом няма разлика. Толкова малко неща може да върши човек в тъмното, че си представям какво правят всички хора като че ли съм у тях. Ето какво: събират се на купчинки, хапват и чакат. Някои повече. Например онзи, който има рожден ден или онзи, който иска да почете; и онзи, който иска да заспи чака (защото има нужда се се видят лицата преди да изгасне светлината: да се види пожеланието: Лека нощ върху лицата). Дори и онзи, който е заспал завинаги… И той чака. Точно в минутите между 18:00 и 19:00 часа. Да, има и починали, там свещите светят във всяка стая. Но режимът на тока не прави разлика между жив и мъртъв, между дете и голям, между сам и семейство: на всеки се полага по един час тъмнина. Всяка вечер. Каквото и да се случи тогава, човек трябва да се справи – както може и колкото му позволява светлината около свещта. Не знаех причината за всичко това, не си и спомням някой да е обяснявал – така и така, токът спира, защото така и така; аз смятах, че просто не достига – както мандарините по Нова година. И никой спешен случай не можеше да го извика предварително, преди 19.00 часа – никой празник, никой плач на бебе, нито смърт на баба. Да, мислех си дали е честно така. Децата често го правят: мислят за справедливостта. Една вечер, докато пак сме събрани около сенките на храната в чиниите, казвам пред всички: Ето сега ще се случи: ще преброя до десет и токът ще светне! Вярвам си, съсредоточавам се – 1,2,3,4,5… На 10 – лампите светват! Не мога да повярвам, умирам от щастие и пак не мога да повярвам! Ами то било точно 19:00 часа, казва някой, чисто съвпадение. Не, казвам си – беше справедливостта.


Събирам салфетки

     За кратко. Момичешка мода в ранните 80. Никаква палавост, тъкмо обратното – бягство от палавостта. В прилежност, мисъл за уюта, възпитание на домакинските чувства. Първи дамски вкус към десените и към материите. Да видиш една нова салфетка за колекцията си, особено когато си на гости – друг дом, други салфетки – е преживяване, едно грейващо Ах в очите ти, което и устните не спотаяват. После и ръцете: пипаш, обръщаш, оглаждаш. Погледът – въртележка; шари – тук и там, в паметта и в кутията. Прехвърляш всичките мостри в своя музей, които до една ти изглеждат вехти. В този момент. Не, благодаря, няма да използвам салфетката. А след това с горда потайност: Събирам салфетки. После за няколко дни е царица на колекцията ти, дълго гледана и пригалвана на върха на купчинката. За един неуправляем миг новото не може да се замести: и най-любимите ти хартиени трофеи отстъпват, слягат едни в други под дланта ти, за да отворят място за новата. Всъщност – различната. Различна! – това е вътъкът на възкликването ти. Същността на грейващото Ах! Натрупването на различното, толкова очароващо всяко дете, сякаш изведнъж му предоставя напълно нов избор да пренареди света си, пък бил той и от салфетки.

     Следват приятни вечерни минути в някой ъгъл на детската. Удоволствието да разгръщаш купчинките неповтарящи се салфетки, да им сменяш местата – като че ли сменяш тапети, килими, юргани, завеси. Тази с тъмносините ивици става за костюмче, онази пък – чисто червената, най-кадифена на пипане – за тапицерия на ладата. Детски кроежи. Въздушен чеиз от квадрати разноцветна хартия. Две-три големи бонбониери, в които меко лежи целият ти план за обзавеждане! Кухня, хол, гардероб и покривка. Няма значение подсмихването на момчетата. Какво разбират те от този свилен пашкул, в който е намотано грижовното момичешко сърце. Какво разбират от усетите на ръцете ѝ, от дръзкия дизайн в очите ѝ, който ту разгръща, ту свива върху леглото си, умело постлано с различни салфетки. С мащаба на географската карта в училище. Че и по-голяма. Нали домът заема повече пространство от картата.

     Не помня идването на разочарованието. Разочарованието, което те кара да спреш да събираш салфетки. Да погледнеш към бонбониерите с недоверие. И странна изненада – че там, под сладокусната повърхност на капака, не намираш съответствие-бонбон, а безполезна сбирка от несъответстващи си салфетки за маса.


Тирът на дядо ми

     Тази въздълга платформа, без надписи (така я помня); едва надиплени стени на коридор, който не знам накъде води. Нелепият вид на шофьорската кабинка без опашката отзад. Мислила съм си: колко жален би изглеждал дядо ми без своето платнище, без дългото тяло на тира. Сякаш да видя само главата му. А останалото? На гараж; забавено на някоя граница; предадено заедно с тялото-стока на тира в някой съвсем непознат и неизговорим град. Слава Богу, никога не го видях без платформата. Затулваше наполовина къщата като пристигаше. До парапета на терасата на втория етаж. Може би улицата е била по-нависоко от къщата – не съм изравнявала. Но дойдеше ли, платнището белваше издуто като палатка на цирк. Където и да играех, все някой изникваше досущ онези жигули, които кръжаха по улиците с мегафонен глас: Внимание, внимание! Най-големият цирк (е) в нашия град! Заповядайте! Жигулито минава край мен и гласът (не се учудвам, че знае – щом е преминалo по всичките улици) ми съобщава: Дядо ти дойде!

     Няма нужда да тичам. Мъжете винаги са ме изпреварвали. Яки червендалести мъже – приятелите на дядо ми. Монтьори и шофьори в домашни граници. С вицове и смях, наобикалят тира, после масата. О, тридневни пиршества! Кехлибарените бутилки с крачещо човече върху етикета. (Фукливо) Господинче. Когато наведат бутилката и капчиците зацърцорят в чашата, то елегантно повдига цилиндърчето си: Наздраве! – Наздраве, господинче! Изглеждаш сякаш никога не пиеш. Просто си крачиш, обикаляш около бутилката. Ела, седни с нас. Кажи – (Ама) не ти ли се завива свят така? Като на нас. Кажи – Заради теб ли идваме? Ти ли си чужбината?

     Не бяха прости хора. Едва сега разбирам: събирали са се за да им разказва за пътищата, градовете, магистралите. Когато разказва добре, един шофьор на тир е могъл да бъде и радио Свободна Европа. Има ли разказ с повече свобода от разказа на колела, невъзпиран, пътуващ? Всевиждането на мястото в гигантската му обиколка, от ъгъла на магистралата, от моста, след тунела, сред сребристите паметници в центъра зад кметството. Помни я до сетния завой. Всяка обиколка. Моторна памет, неотпочиваща, задвижвана с ревовете на двигателя, с всяко светване на фара пред табелата: Любляна, Торино, Хановер и Грац. Продължава да разказва. Мъжете слушат, натискат газта – още една чаша! Пияни са.

     Кашу и стафиди се търкалят по масата. Всеки път. Полепват и се събират като искрящи трохи под ръцете на слушателите. Винаги съм подозирала, че това е товарът. Кашу и стафиди – бели и черни, смокинови – това пренася. Усмихвам се в себе си – епизод от Хиляда и една нощ. В полупрозрачни чували. В чувалите – хиляди шушкащи пликчета. Бяло и черно, смокиново: ароматът на сушени гроздове се е пропил в дрехите му – сладък мирис, смесен с чуждите монети, с подрънкването им в джоба му и засъхналите петънца бензин. Носи и снимки. Той – между гърбиците на камила. Малки квадратни снимки в сухи полутонове и светлина от пясък. И мъхът върху камилата е от пясък, и хълмовете на пясъка са гърбиците на налягали камили. В пустинната мараня разбира се всичко се движи. Дори няма нужда да кара. Къде е пил вода? О, дете, има, наистина има малки оазисчета, с дръвчета високи колкото теб. С деца-дръвчета – значи! Там отпочивам. Изглежда весел, предрешен в арабска тъкан, главата покрита, естествено. Дядо ми е чужденец – това ли съм помислила? Водач на стадо камили по пясъчните магистрали около Кувейт. Далечен, вечно движещ се дядо, който се сеща за мен, когато приближи оазис.

Ирен Крумова в „Кръстопът“.