Този миг е за снимка. Така си помисли. Миг преди ръката на събеседника му да застине за секунда в пространството и пръстите му да докоснат брадичката. Този контрастен момент, когато гласът на мъжа отсреща заглъхва в гърлото и меката мъртвешки бледа длан докосва лицето, осеяно с червени петна. Сега именно излъчва спокойствие, събира мислите си преди да отговори, давайки си сметка, че е наблюдаван, и че мълчанието именно в този миг е повече от многозначително. Поема си дъх и той вижда как гърдите под ризата и шлифера се надигат, опъват дрехите върху кожата, разширяват раменете и миг преди да разлеят очертанията му, диафрагмата се отпуска и въздухът излиза от устните заедно с този тънък, провлачен, дори мързелив глас. Говори насечено въпреки привидната мелодия. Въпреки плавните жестове – кръстосването на краката, опипването с два пръста на рамките на очилата, подръпването на панталона по ръба, свиването на ръцете в лактите преди дланите да паднат тежко с лице към бедрата. Той е от онези събеседници, които рядко вдигат поглед към теб. Предпочитат да се оглеждат наоколо, но така, че тревогата в погледа да не се усеща. Прилича на онези актьори, които щом седнат на обществено място очакват непременно да бъдат разпознати или заговорени от случаен минувач, да бъдат забелязани по възможност от всички. Той винаги се движи с въображаеми биографи по петите, бе прочел някъде вече не помнеше за кого. И сега го усети. Този мъж с подпухналото си гладко лице, коремчето, което бе пристегнал под колана, белия шлифер като от шпионски филм, олисяващото теме, чистата почти прозрачна кожа бе именно такъв. Дори да не бе артист, съдбата му бе отредила такава роля – той бе въздействащ с никотиновата си усмивка, с леко кривите пръсти, които бавно отваряха табакерата, а показалците дълго мачкаха цигарите преди да ги поставят между тъмните, гланцово гладки устни. Говореше така, сякаш е важно не това, което казва, а мелодията, която влага във фразите. Изглеждаше, сякаш се учудва на всеки въпрос – слуша внимателно, наклонил лице към събеседника, изчаква го, оставя два-три мига аванс преди да го стрелне с поглед, поема дълбоко дъх, вдигайки артистично ръка, която увисва във въздуха, ъгълчетата на устните му трепват в усмивка, която някак невинно, като закачка от джаз импровизация, прелива във възклицание. И всяко негово изречение започва с: „Ахаа…”, сякаш е схванал, сякаш прави неочаквано откритие преди да прихне или поясни жеста си с „Амиии…” и после „Вижте, вие вероятно имате предвид…” И темата се разгръща накъсано, отривисто, на места дори сочно с „Искате да кажете, че…” и едно накъдрено, буйно, подсмихващо се „Оооо?!”. Докато го слушаше, сам кръстосал крака и отпуснал ръце в скута си, сякаш несъзнателно заел огледална на неговата поза, осъзна, че за него, за мъжа отсреща той бе публика. И даже не един човек, вкопчен да бъде единствен зрител в ексцентричен моноспектакъл, а няколко души, с които отсрещният разиграва някакъв дрезгав театър с неясен сюжет и неизвестен край. И осъзна с изненада, че това му харесва… Харесваше му играта, ако това бе игра, самоиронията, която струеше заедно с гордостта от това разплуващо се от интонационни провокации тяло. В един миг дори му се стори, че тези устни отсреща нарочно завалят, че издължават неестествено съскавите съгласни, че устата се пълни с излишък от въздух, който насича сричките, разчупва думите на неочаквани места, и дори, че нарочно разменя местата на смисъла или че такъв, но сякаш това е съвсем в реда на нещата, липсва. Да, това тяло, съвсем спокойно отпуснато върху стола отсреща, го предразполагаше, заразяваше го с някаква лека умора, гласът го опиваше, сякаш заедно с него в тялото му се излива алкохол, а заедно с него бавно си проправят път виденията и смелостта се настанява на освободеното от задръжките място… Даваше си сметка, че е хипнотизиран, но това усещане бе на заден план – приспано и всякаква съпротива изглеждаше закъсняла, дори невъзможна. Неусетно заговори като него. Стремеше се да пудри думите, да измисля по-ярки фрази, дори да кокетничи с лицето отсреща – да променя ъгъла на погледа, да извърта бавно профила си, дори да придаде пламък на изражението си, сякаш те двамата се познават от години и това е една от хилядите им срещи. Нещо като куртоазна закачка на коктейл или в антракта на някое нашумяло кабаретно представление. С изненада забеляза, че се смее с глас, далеч от професионалния рефлекс да контролира приказки и жестове. Чувството, че бавно се слива с човека пред него, се смеси с неочакван прилив на усещания. През ръкава, когато посягаше несъзнателно към лицето си, усети да го лъхва друга, непозната миризма. А дланите му изглеждаха не така, както друг път. Сякаш принадлежаха на друг – те и прилежащите им пръсти, ноктите, кожата и косъмчетата, които се подаваха под ръба на ризата. Това бе усещане за младост. Онова чувство, което се опровергаваше в мига, щом срещнеше отражението си във витрина или огледало. Осъзнаването, че тялото му вече не е младо и пълно със сокове, но онова, което кожата скрива все още се вълнува по същия, пълен с вдъхновение начин, на който е способна само младостта. Чувството, че вече не изглежда така, както в спомените. Кожата му не е така гладка, усмивката не така бяла, дори осанката му губи от плътността си и ръбовете й стоят като износен костюм. Но сега в тази смътна емоция нямаше разочарование. В този миг младостта отстъпваше с някаква тежка елегантност, като танцьор в бароков салон. Усещаше се зрял и тази зрялост го правеше спокоен и търпелив. С онова търпение, което без трепване може да преглътне дори провала. И тогава му се усмихна. На мъжа отсреща. Но не по правилата. Онези усмивки, задушавани от любезност, впримчени във вратовръзки, сковани в сдържаност и възпитание. Усмивката бе друга. Двузначна и готова да се отдръпне от лицето му всеки момент. Да свие блясъка, който усещаше в ъгълчето на клепача, ловко да прикрие провокацията в изражението, да го смени с нова мимика – по-безлична, или да разпръсне по лицето си внезапна изненада, сякаш репликата току-що е изпусната случайно, изплъзнала се е като часовник от джоба на несръчен лакей. И когато имаше чувството, че отговорът на провокацията се бави неестествено дълго и че очите на мъжа отсреща го проучват с лека изненада, примесена с неочаквана неприязън, онзи също се усмихна. Като по-възрастен мъж на хлапак. Като въздебел и отегчен аристократ, който получил очакваната смешка от своя шут, е готов да го обезглави или поне изрита от обкръжението си за неопределено време. Мъжът отсреща изглеждаше разочарован. Внезапно горчив и дори отпуснат, с бузи, които аха-аха да опрат в ревера на белия като от шпионски филм шлифер. И се възцари тишина. Звуковете от преминаващите наоколо хора, дори от автомобилите, които прелитаха по магистралата наблизо, се замъглиха, сякаш някой ги бе изтрил от пространството и на тяхно място бе оставил само бледи, заглъхващи сенки. Вече бе късно за усмивките, които разсейват съмненията. Късно дори за реплика, която да отрече недвузначния вече намек. Мъжът с бяло лице и коремче, стегнато зад лъскав колан, се изкашля леко. Ръката му отново се понесе в плавен жест към осеяното с червени петна лице и в този момент всичко отново изглеждаше така, сякаш светкавиците всеки момент ще избухнат и ще запечатат завинаги този миг. Осъзна го с целия студ, който лъхаше от откривателството. От внезапното прозрение, че този миг никога няма да се повтори. И че е пропуснал, даже проиграл мига на своята младост.

* Разказът е включен в новата книга на Силвия Томова – „Черни маслини и двама мъже“ (2010 г., „Сиела“), премиерата на която е днес, от 18:00 часа, в столичната книжарница „Хеликон – България“. Всички разкази на Силвия Томова, публикувани в „Кръстопът“, са включени в книгата, която вече е преведена на хърватски…

Силвия Томова в „Кръстопът“.