или “Четири” на Валентин Дишев (“Квадриги”, “Кап(ища)”, “Квадрати” и “Послесловия”)

     Намирам “Четири” на Валентин Дишев за най-ценната книга, споходила ме през последните години – една от най-благодатните (за прочит) и най-мъчните (за коментиране). Една от големите, сложните български книги… Да, правилно чухте – сами знаете, колко е ронливо и трънливо търсенето на “своите” автор и книга. Това, често пъти обезкуражаващо и ‘невъзможно’ дирене на безостатъчно добро (и сетивно, и мисловно) ‘звукоотражение’ у себе си… А да намериш съвременната поетична книга, която оправдава усилията на такова дирене (синхронно и в двете посоки) – ето, то е истинска рядкост.

     Тези, които вече са я открили за себе си, ще се съгласят – книгата съчетава белези, навично и предразсъдъчно мислени като контрастни или дори несъчетаеми: тежка мисловност, а пестелив, ‘паяжинно’ фин изказ; висока интелектуална ‘плътност’, а емоционалност, която би била свлачищна, ако не бе дестилирана в лекия, аристократически капризен рисунък. Към всичо това – видима, дори ‘осезаема’ образност… А посмеем ли да надзърнем в етическия план, там откриваме особена тиха суровост (да не кажа склонност към аскеза, дори към стигматичност) – и отекващата тишина, която (напук на ‘здравите’ ни възприятия) не е ‘студена’, а топла.

     “Четири” не е стихосбирка в четири части. “Квадриги”, “Кап(ища)”, “Квадрати” и “Послесловия” не са и просто четири книги. Нито пък само четири части на една книга… Те са концептуален проект с единен художествен (а струва ми се – и ‘надхудожествен’) замисъл. Неслучайно, паратекстовете (заглавията, уводните “Думи преди” и “Затова”, както и “Думи(те) след”, ограждащи масива на ‘чистата’ поезия във всяка от тях), не просто заемат значителен дял в цялото. Те са значещи в него; те позволяват (и) прочита на един прастар лироепически сюжет – oнзи, проследяащ поновому пътуването: от точката на отпътуването (тръгването, изчезването) до точката на едно (неслучващо се в сюжета на макротекста, но предизвестено) завръщане. Защото – казва авторът: “Смъртни сме и трябва да се движим”.

     Дали са нужни думите “преди” и “след”, в които с (на пръв поглед) натрапчива рефренност, на читателя е припомняна единосъщата история, наченала “в хралупата на поета”? Въпросът е реторичен, разбира се… В тази история, доловимо заземеният (в проявленията си на Дзин, Дзап и Журналиста) и все пак, приятно загледан встрани (философски о-странен) ум, ни води към едно пътуване. То (пътуването) не просто осигурява художественоконцептуалното единство на “Четири”. С по ‘детски-невинно-коварство’, поетът ни повежда от “Квадриги”-те си, през “Кап(ища)-та и “Квадрати”-те, до “Послесловия”-та – през имплицитно съдържащата се знаковост на четирите коня (чиито опашки за разлика от нашите ‘опашки’, винаги са отзад). През четирите човешки сезона и празния такт на четвъртия лист (и четвъртия лист на детелината)… През четирите страни на ‘квадрати’-те (представени символно от по четири миниатюри, скъпернически оскъдни като словесна маса, но безусловно подсигуряващи поредния фрагмент от пътуването ни)… И през четирите еманации на Аза в (уж) четирите книги.

     Текстовете на Валентин Дишев притежават свойството сами да пораждат контекста, в който могат да бъде разчетени (то проличава още в “Квадриги”). Авторът дискретно, но добросъвестно ни е предупредил за тази особеност в един от уводите си (а да не пропускаме и факта, че сам нарича книгите си “погледи”). Не е ли тук поредната, гранична за българската поезия, точка, в която крайният субективизъм и крайният обективизъм зашеметяващо са затворили кръга си?.. Сами преценете! Но в това можем да намерим (ако искаме) поне един възможен ключ към оскъдния деликатен изказ.

     Даже в “Кап(ища)”, където “погледи”-те са от най-високото и към най-високото, и са най-насочени към сакрално обобщеното, болката и човешката ранимост са тук. Но те присъстват без сянка от някаква мелодраматична изповедност; без сантиментална автобиография, без трансовите потоци на панаирджийски демонстрирана ярост или на бурите в чаша вода, така прискръбно белязали немалко от поетическите езици днес. Тук са – осезаеми, почти физически присъстващи, “по-тихи от мълчанието на камъка”, но и “по-остри” от “крясъка” му; неотделими от тънката органика на свят, сътворен сякаш от крехкости и мимолетности. И от чистотата на всеки звук – в смирена недоизреченост и жертвена притихналост…

     Недейте да допускате обаче, че в своята хипноза от измълчаването, “Четири” мисли себе си, просто и само като някакъв езиково-литературен експеримент. Или че миниатюрите отказват да отпращат към онова, което наричаме “реалност”. Азът се е разтворил във всеки атом от реалиите на живата природа, потънал е и във вещите, и във фрагментите на нещата и жестовете, в отсенките на емоциите и психологическите състояния. Пределно одухотворен е (оттук – може би – усещането за извисеност и умъдреност на субекта в “Кап(ища)”. Понякога дотолкова се е слял със съзерцавания калейдоскоп реални детайли, а изчистеността от подробности, редящи портретите на личностното, е така крайна, че почти позволява да огледаме в него абсолютното, без да губим от очи силуета на човешкото и човечното (нещо, което доста наши поети – дори и най-знаковите в предхождащите поетически традиции, са формулирали като желана цел, която обаче, така и си е оставала само формулирана). В какво се крие тайната магия на синьото и бялото в тази поезия, аз не мога, а и не трябва да се опитвам да разяснявам. Нека си остане тайна, която читателят в мое лице, долавя като в отвора на наргиле – изпушена и разтворена във въздуха, незнайно за кого –преди да е успял да различи субстанциите и … Защото отговорите могат да бъдат различни, но и взаимно допълващи се – според (да припомним!) неизбежната множествена контекстовост на прочита.

     Сложната простота на миниатюрите може да бъде проследена и аргументирана в собствените граници на всяка от тях, както и в рамките на ‘цялото’, но и при двата варианта – “вариантите” далеч няма да бъдат само два. Защото всяка от миниатюрите е способна да бъде един вид ‘подвижен’словесен и образен калъп за пораждане на необозрим брой различни текстове с различни значения и функции. А наричайки ги “миниатюри”, правя това с уговорката, че те са твърде различни, както от вече реализираните в класическата ни поетическа традиция, жанрови форми, така и от определяните като “хайку” кратки форми (най-малкото, защото са плод на европейска, а не на източна чувствителност).

     Казаното е валидно, както за “Квадриги” и “Кап(ища)”, така и за “Квадрати”, които звучат не по-малко философски, но не толкова минорно. По-палави и ‘бодливи’ са, и с повече жизнена самоирония (в сравнение със стаената жертвеност на “Кап(ища)” – но и с нежност – толкова тънка, че може да пореже и нарани (почти както е в “На ръба на нежността/ облак се поряза.”)…

     С няколко щриха само, поетът улавя и придава поредния моментен ‘пейзаж на душата’, без резки контури, без контраст и полярности – просто щрихи от релефа на битието, които приласкават сетивата и мисловността; няколко щриха, от които да тръгне читателската рецепция и да дорисува цялата картина…

     Тъкмо затова, въпросът за многомерната идентичност на субекта, е един от интригуващите въпроси при четенето на “Четири” – авторът на тетралогията, естествено е автор и на собствените си персоналистични маски. Най-‘земен’ обаче, безспорно той изглежда в “Послесловия”. Вече извън ‘хиперпространството’ на миниатюрите, там релефността на битието, може да бъде сведена до “наивното”, “обедното”, “тъмното”, “прозрачното”, “зеленото” на субективното съществувание, защото философската дистанция не е толкова голяма. Всъщност… в някакъв план, тези текстове са и смислова мрежа, която би могла да зададе контекст за четене и декодиране на пестеливото слово в миниатюрите от “Квадриги”, “Кап(ища)” и “Квадрати”. С неприкрита усмивка, поетът ни подсказва, но и като че ли веднага ни отказва подобна възможност. И не толкова понеже ни е‘съобщил’, че текстовете в последното от четирите мънички книжни тела са “подпорки” за куцащи маси и отзяващи шкафове (“подпорките” биха могли да имат функцията да подпират не само мебели, но и нашия прочит) – а защото са отнесени ‘само донякъде’ към паратекстовия корпус (както подсказва самото озаглавяване “Послесловия”). Може би – и защото ‘опашката’ на историята си знае мястото…

     Читателят не е подведен, че тя (историята) е приключила. Разбира, че краят на нейната безкрайна вариативност идва от другаде (от разказа за разказването на тези ‘истории’) – и все пак се изкушава да ползва паратекстовия ключ към разчитането на цялото. И да си припомни, че “много поети ни въвличат в търсенето на пълнеж за душевните им празноти, а тя – Поезията – иска някой да запълни празнотите на духа”… Но също и че: “То затова толкова поети хукнаха да запълват празнотите на духа, ама така бързо хукнаха, че клетите им душици така и не сколасаха да ги догонят… И си се търсят поетите без души и душите без поети… търсят се… и няма къде да се срещнат…”.
     Тогава вече, читателят (в мое лице) се досеща: целият художествен свят на “Четири”, е центриран не около отдавна дотегналия ни конфликт между ‘телесно’ и ‘духовно’ – той гравитира около оста “душа-дух”, пространство е за тяхната среща.

     А пътуването продължава…


П.П. Сега не мога да напиша нищо за „RES (или палеонтология на поетическото тяло)“, издадена от “Изток – Запад” и „С“ – малка бяла книга за незаглъхващи перкусии“, издадена от “АРС” (новите два проекта – вторият в съавторство с Левена Филчева – с които Валентин Дишев ни изненада в началото на май тази година); за туй отговорно дело разчитам (дано не безотговорно) на някое (а защо не и повече от едно) критическо име, понеже за тези книги бива или да се говори, както те заслужават или само да се мълчи.

Ваня Стефанова в „Кръстопът“

* – В различни варианти рецензията вече е публикувана в „Поречия“ (европейско електронно списание за литература на регионите) и Implicitus.