Днес се движа с градския транспорт.
Нямам книга, не ми се пие вода
и не ми се зяпа в една точка.
Наблюдавам:
Жена със зачервени клепачи
си гризе ноктите. Конюнктивит от екрани –
поредната алергия от студени гледки.
Младеж с хендсфри. Все още
се стряскам от самотни – членоразделни
или не – звуци, щом не виждам
телефон в ръката.
Особено когато някой се смее като идиот.
Те не плачат.
На открито плачат само децата и аз
(но раста след всеки майсторски клас).
Бабичка като водна струя при безредици
си проправя път към празната седалка.
Слиза по същия начин.
Разбирам първото ѝ нетърпение,
но второто… Сигурно пак бърза
да седне някъде.
Наблюдавам. А някой наблюдава мен.
Да плача или да се смея,
или да го изтанцувам?
