Всъщност, казваше се Софка, но когато я видях, това „к” ми се стори неуместно. Сякаш кълвач чука по кората на „а”-то и от дупката изтича цялото име.
      Чувала бях, че може да я пратиш за хляб, да й повериш кучето, фризера, прахосмукачката – все щедри, великодушни жестове. А щом се опита да сподели, че внучката не учи, внукът нещо в банята, баща им в Испания… да я прекъснеш – не сега, после, после!
      Заради проклетото „к” е, мислех си, Софка ще пренебрегнеш, ще отпратиш, но Софи не. Затова й виках Софи и на нея й хареса. Усетих го сутринта, когато Тери реши, че вече сме в градинката, и като не откри маркираното място, се зае с площадката пред асансьора. Вдигнах го да спре, карах се, обяснявах – напразно. Стояме като шеговита скулптура в градски фонтан.
      Тогава се отвори нейната врата: „Не се притеснявайте, и на мене ми идва понякога така да… препикая някого, че да го имам завинаги.” Стряскащо е да чуеш от възрастна жена подобни думи, особено сутрин, когато си неподатлив на житейски формули за вечността. Подразни ме фамилиарността и подминах края на изречението.
      Гледах как бърше приклекнала, гърбът изпънат, слабите ръце със замах събират разпиляната кучешка любов, лицето й се изкривява – Боже, забравих, че съм стара! – и казва: „Готово, спокойно да тръгват на работа.” Веднага махнах „к”-то: „Благодаря, Софи! Ела да пием кафе.”
      Не дойде. Чаках около час и нервничех. Щях да й подаря книгата си, слагах я до кафето, прибирах, слагах, докато стана ясно, че похабих хубавия автограф. И самодоволно реших – ще й върна „к”-то.
      На другата сутрих пак вилнеех с Тери из квартала и тя се появи с куче. Приличаше на магаре – огромно, късокосместо и инатливо. Софи опъва каишката, то се дърпа и ръмжи. Когато се отдалечи, му виква строго: „Нуфи, тук, момче!” и то пристига покорно на гласа.
       „Казва се Онуфрий – представи го Софи, – но пред хората му викам Нуфи. Обаче като тръгнем за църквата, си знае истинското име.” „Пускат ли го в църквата, Софи?”, се изненадах. „Там не прави бели, само ближе свещите и се нарежда за причастието – засмя се тя. – Първия път свещеникът се вкамени, като го видя да маха с опашка и да лае настоятелно. Няколко души се опитаха да го изведат, но той ги повлече към амвона. Хората се дръпнаха ужасени, а Нуфи застана до тях и чака. Е, свещеникът не отстъпи веднага. „Как се казва”, ме пита гневен. „Кой, отче?” Не отговори и хвърли сърдит поглед към кучето. Не знаех какво да кажа, кучето не беше мое, просто се оказах близо до него. Както мълчах неловко, поглеждам нагоре – Свети Онуфрий в пустинята. „Онуфрий се казва, отче”, съобразих и оттогава Нуфи е мой.”
      Сцената със сърдития свещеник ме върна години назад, когато баба ми почина.
      Водех траурната процесия и носех кръстовидна дървена „кукла” с нейното име. Бях 12-годишна и върхът й стигаше до брадичката ми. Трябваше да съм сериозна, но погледът ми закован в носа на свещеника, руски заселник с трудно име. Той подсмърчаше, а януари превръщаше всяка капка в караконджул (така викахме на ледените висулки). Старецът не усещаше заплахата, аз хихиках в шала и си представях свещеник с караконджул в носа. Стигнахме гробищата, когато изведнъж посегнах с куклата, да го спася от срама. Той обаче разбра погрешно невинния ми жест и ме прасна с библията по главата: „Дитя, не смеяться над отчаянным!”.
      Разсмях се на спомена, Софи също „Отчаянието – каза неочаквано, – е улично куче, което тъгува за своите.” „Страшно ли е отчаянието, Софи?” „Уличните кучета не са опасни – успокои ме, – докато не им подхвърлиш хляб.” Не попитах нищо, после щях да мисля. Тя придърпа каишката и въздъхна: „Безотговорно е да се хвърля надежда насам-натам.” Мисленето отпадна.
      Оттогава често бяхме заедно. Разказваше ми за внуците, за сина, за дъщерята, която имала бебе. Беше висока и виждах как брадичката й трепери, когато каже „дъщеря ми”. Излизаше с Онуфрий малко след мене и бързо го прибираше, за да отиде при нея и да помага.
      Един следобед ме покани на кафе. „Като компенсация – каза, – за онзи път.” Веднага й простих за осуетената писателска слава и след минута-две звъннах на вратата.
      Балатумът в тъмното коридорче предвещаваше миризма на лук и стомахът ми се сви. Но не, миришеше на аптека, чисто и болнаво. Софи ме настани в хола и изчезна. Седях, без да се оглеждам. Никога не обръщам внимание на интериора, обикновено ме впечатляват едно-две неща, които говорят достатъчно за домакина. И този път така.
      На масата лалета, повяхнали и увиснали като захвърлени перуки, едно листо увито около вазата, прилепнало и полуразложено. През прозореца сумракът го теглеше навън, а то държеше стъклото и не искаше да тръгва. Софи се върна, седна предпазливо, плъзна ръце в скута си и проследи погледа ми: „Не съм ги изхвърлила. Да ми напомнят, че в смъртта няма нищо нередно. Искаш ли захар?”
      Тогава, с кафе и смърт на масата, тя заразказва живота си, а аз наблюдавах лицето й, за да не го забравя никога. Представям си, че вземам в ръка пясък, събирам пръсти, той се скупчва в дланта ми и внимателно духвам – пустиня с дюни. Повтарям и повтарям, сякаш няма нищо по-забавно от раздухване на пясък. После бавно накланям и от горния край се разтичат две сини слънца. Това е. Лицето на Софи.
      На следващия ден се преместихме. Месеци не бях я виждала, когато случайно се оказах наблизо и реших да я посетя.
      Слизам от асансьора, нейната врата разтворена, някакъв мъж се суети. Поздравявам и питам за Софи. Не ми обръща внимание, пренася куфари. Паузата дава възможност да го огледам, а на него – да прибере увисналия си език: „Софка ли търсиш?” Потвърждавам, мъчейки се да надвикам ударите на кълвача по „а”-то: „Вие сигурно сте синът й. Разказвала ми е за Вас.” Не поглежда, продължава да тътри и пъшка. Обаче не се отказвам: „Виждам, че сте зает. Аз съм нейна приятелка. Ако я няма, да разходя кучето и да я почакам? Онуфрий ме познава.” Никаква реакция. „Да не е отишла при сестра Ви?” Мъжът вече е приключил и отприщва досадата си:
      – Майка ми няма да се върне скоро. И не знам кой е Онуфрий, но никога не сме гледали куче. Нито пък имам сестра






Валентина Плачкинова в „Кръстопът“.