Отношенията им бяха опосредени – винаги имаше нещо трето, което ги обвързваше, като онази бяла тел, която се ползва при спойките. Първо беше аквариумът с рибките. Всяка събота и неделя – свободното им време, отиваха на пазара за животни и избираха гупи, шлаери, скаларии, мустакати, петнисти сомове, водорасли и треви, глинени замъци, мостове, раковини, всичкия декоративен кич, с който се украсява плоското, едноизмерно дъно на аквариума. После започваха да подреждат, да творят микромакет на морско дъно – антропоморфен свят за риби, обвит от гирлянди въздушни мехури. В този полусухоземен, полуводен декор рибите плуваха като самотни обитатели на някаква еклектична и невъзможна еволюция. Това не притесняваше никого от двамата. Те просто търсеха причина да са заедно. После свикнаха един с друг и оставиха аквариума. Вече не им беше нужно това усилие – всяка седмица да вадят рибите в кофа, да събират глинените фигури и раковини, да изкореняват водораслите, да почистват дъното, да остъргват стените на аквариума, от който се носеше истинска смрад на тиня и море, да перат филтъра, да дезинфекцират водата. Вместо това се ожениха.
      В църквата попът им прочете библейската история за Кана Галилейска, обеща им вино вместо вода, нахрани ги (тях и всички останали) с две риби и ги пусна да си ходят. Така те вече нямаха нужда от оправданието на аквариума, защото Господ ги беше обрекъл един на друг. Ето защо източиха водата, подариха последните останали живи риби – черен телескоп и сом на свои приятели, които отскоро се срещаха, и свалиха стъкления съд в мазето. Забравиха го и започнаха да ремонтират къщата си.
      Сега къщата беше между тях, като онази бяла споечна тел, събираше ги и им даваше теми за разговор. През вечерите и в събота, и неделя обсъждаха цвета на стаите, разглеждаха списания за дома, купуваха строителни материали, проучваха предприемачески фирми, сравняваха оферти. Къщата беше конфликтна и дългоексплоатационна тема и повод да бъдат заедно. Имаше много да се обмисля и прави по нея. Сплоти ги общото им недоволство срещу майсторите, неволята, която трябваше да споделят, докато всичките им пари се превръщаха в пясък и теракол, а вечерите ги сварваха с гумени ръкавици да свалят тапети от стените. Появиха се и разногласия. Той искаше холът да бъде в синьо, тя – в оранжево, той предпочиташе кожена гарнитура, тя избра тапицерия в охра и старо злато, той настояваше да се махнат книгите, тя – да запазят старата библиотека. Накрая, като разумни хора, боядисаха хола в зелено, поръчаха за дивана от изкуствена кожа плюшени възглавници с бродирани в злато птици и подредиха книгите, само най-ценните, в малък шкаф, в един стил с гарнитурата. Поздравиха се с края на ремонта, изпиха по една чаша червено вино, след това по още една и… после вече нямаше какво да правят в тази готова и удобна къща. Той започна да гледа телевизия, тя – да готви и мие чинии. Роди им се момиченце.
      Кръстиха я Гергана, на майка му. Той настоя. Тя искаше да се казва Ирина, като героинята от Тютюн, но така или иначе романът беше останал много назад във времето. И в спомените ѝ също. Викаха ѝ Гери, Гержи, Герганчето, Мишленце, Звездичке, Слънчице, Шушка, Хитруша-Глезуша, На-мама-златцето. Тя от своя страна в началото само плачеше или се усмихваше. После започна да им отговаря с Г-ррррр, Брхххх, Буууууууурррх, Гу, Бу-бу, Гуу-гу, Ма…м…, Мама. Радостта им беше безкрайна. Както и отегчението и чувството, че нещо голямо и важно си е отишло завинаги. По това време той пусна коремче, а тя откри първите бели косми в косата си. После и тя пусна коремче, защото вече така си приличаха, така се бяха нагодили един към друг, че не им беше удобно да поддържат разлики.
      Когато Гергана поотрасна и тръгна на училище, опасността да имат свободно време, само за тях двамата, се върна. Ето защо започнаха да се събират с приятели. Обикновено семейни двойки с деца или бездетни, и в зависимост от това взимаха или не Гергана със себе си. Имаше и такива, които все още не бяха сключили брак, но това бе чиста формалност, извън която водеха живот на семейства. Повечето от тях впоследствие се ожениха, имаше и няколко случая на раздяла. Това неизменно приключваше приятелството с останалите двойки. Никога не беше същото да излязат само с единия или само с другия – губеше се онази успоредност на разговорите, когато жените обсъждат нещо отделно от мъжете, които през това време също водят оживен разговор. Или пък кръстосаното говорене един през друг, в което единият започваше изречението, а другият го довършваше в чудесен синхрон. Това се случваше с всички семейни двойки, които по този начин разказваха за пореден път разни стари истории – омръзнали им отдавна, но повторени пред публика, при това със съвместно авторство, винаги доставяха удоволствие. Естествено подобен ефект никога не се получаваше пред трети човек, бройката трябваше да е четна, затова скоро изоставяха всеки изпаднал от двучлена самотник.
      С времето срещите им с приятели намаляха, с някои от тях съвсем се забравиха. Малкото останали “добри” приятели виждаха най-вече по празници – рождени дни, Нова година или годишнини от сватбата. Разговаряха, както винаги, за неща, които после не помнеха, но никога не пропускаха да отбележат след срещите си колко е остарял мъжът, колко е напълняла жената. И винаги си повтаряха, че животът им се е развил добре в сравнение с този на другите, независимо, че имаше време, в което тя мечтаеше да го напусне, веднъж дори му изневери с някакъв служител на “Топлофикация”, а той беше хванал за любовница една празноглава, значително по-млада съседка.
      Когато не остана нищо от младостта, дори спомените, се завърна телевизията, този път по-малко с филмите, повече с викторините и куиз-шоутата. Знаеха точния час на всяко предаване и сърфираха с дистанционното по програмите като тинейджъри в Интернет. Дори рекламите не ги отегчаваха. Навремето нетърпими към определени предавания, постепенно омекнаха. Тя все по-често гледаше с него мачове, той хвърляше по едно око на сапунените опери, докато чакаше да се стопли вечерята. Междувременно Гергана порасна, омъжи се и замина да живее в чужбина.
      Сега те бяха оставени непосредствено сами на себе си, но тъй като беше минало толкова време и навикът бе така силен, това вече не ги тревожеше. Всъщност единственото, което ги тревожеше и вълнуваше беше здравето им. Болестите предизвикаха известно разминаване между тях, което те пропуснаха да забележат, защото вече обръщаха внимание единствено на личните си телесни страдания. Той имаше хемороиди, високо кръвно и исхемична болест, тя – диабет и камъни в жлъчката. Той спря да пие червено вино и отказа свинското, тя забрави за сладкото и от сутрин до вечер се наливаше с минерална вода “Хисаря”. Освен това пиеха много хапчета, той – половинка розово, три червени и две зелени сутрин и същата комбинация – вечер, плюс едно голямо, бяло. Тя вземаше по три пъти на ден цяла шепа с блестящи малки капсулки – оранжеви, зелени и сини и допълнително прецеждаше отвари от билки.
      Един ден той умря. Сърцето му спря да бие, затиснато от дебел слой безвремие. Тя го погреба с двама-трима приятели и Гергана, която дойде от чужбина с високия си мъж чужденец. След погребението се прибра в къщи сама, изхвърли хаповете му, които бяха в една кутия с нейните, опразни неговата част от гардероба и разбра, че не ѝ остава нищо друго, освен да умре, защото не знаеше как да живее живота си наполовина.


      Мария Питерс е родена през 1973 г. в София. Завършила е философия в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2000 г. печели награда в конкурса на сп. „Мисъл“: „Младежта – следа от бъдещето“, раздел белетристика. Публикувала е в сп. „Съвременник“, в. „Литературен форум“, „Сега“, електронни издания…
      През август 2010 г., като един от наградените проекти в раздел „Проза“ на националния конкурс на издателство „АРС“ за издаване на дубютна книга, от печат излезе книгата на Мария Питерс „Тънко стъкло“.