Някоя сутрин
ще се събудим мъртви.
Така минава времето.
Ти ще ми подариш ли дървеното конче? Аз
ще ти дам в замяна номера
на важната картина, която крия
в каталога. Със зелените уши.
Изобщо ще се разменим.
Звънти на радостта ми малкото дайре:
ще се цивилизоваме сами!
Защо така последната ми бръчка
е възел около врата ти? По дяволите,
та нали ти си ваятелят на демони от глина
и свирачът, който знае да лети,
а също преминаващият нощем по
моста и в обратната посока, когато
винаги вали. Забрави ли?
Все споменавам, че е време
да спасим собственоръчно на някого живота
и да опитаме лангуста. Защото ни е
толкова добре и вече сме си у дома.
Колко е лесно да се случи.
И непременно сутринта.
Ваня Константинова в
„Кръстопът“;
Ваня Константинова в DICTUM.
октомври 5th, 2010 at 22:56
[…] ще се забрави момчета Радостта от споделянето Ваня Стефанова: Грозд Венцислав […]
ноември 5th, 2010 at 20:38
[…] ще се забрави момчета Радостта от споделянето Ваня Стефанова: Грозд Венцислав […]