Така не ми отива да съм остров.
Да спят аборигенчета под палмите кокосови,
да ме обхождат с лодки – издълбавки,
рибета пъстри да ловят коралите.
Да бъда обозрим от птичи поглед,
да нямам площ за всичките сезони,
полята ми да бъдат резедави кърпички,
а планинките ми – със обли връхчета.
Не мога да съм остров. Да ме стягат
чепиците и да ме лазят крабове,
а от очите ми поточета да тръгват,
които няма как в реки да се превърнат.
Нещастни темзи! Колко ми е скулата?
Хайверът ще умре на сиви купища.
А никакви пъстърви в тъмни подмоли,
и никакви мостове, петолъчки, еднорози.
Не мога повече да бъда остров!
Затуй подводните ми сухожилия и кости
ще се възправят сред беззъбите акулки –
полупотъналите атлантиди да събудят.
Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем,
„Заклех се!“ – да речем над сплетените новолуния,
от островните ни безсъници и хлипове
да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.
И щом не ни е дадено да бъдем материци,
да ни пресичат откъм юг на север птиците,
да ни облитат братя райт с развети флагове,
ще сме поне частици от Архипелага.
Тогава даже и от Божи поглед
ще станат видни всички наши промисли,
аборигени, папагали, заливи,
и пълнолуния, и изгреви и залези.
* – Стихотворението е включено в книгата на Гриша Трифонов „Югоизточната порта“ (София, 2009 г., „Български писател“).
октомври 21st, 2010 at 20:21
Прекрасно! Образно, чувствено – това е поезията!!!