Влакът се носел напред в нощта, заедно със заспалите си пътници и миризмите на пот, цигари, метал и непрани одеяла. Прозорците в коридора, замазани от многобройни пръстови отпечатъци, били полуотворени и през тях нахлували струи от задушния мрак навън. Покрай зеещите им усти прелитали силуетите на дървета, по-черни от черния въздух наоколо, острите покриви на заспали села, полуосветени навеси и бетонени стълбове с маркировки, които само железопътните служители можели да разчитат. Коридорът, разделен на две между заключените врати на спалните купета и отворените прозорци, се люлеел с неравностите на линията, гънел се на завоите, подскачал и губел ясните си очертания в далечния си край. От някъде се чувало похъркване.
      Корнел отворил очи. Тъмнината била навсякъде. Дори лампичката над вратата, която работела по време на последния му опит да заспи, била угасена. Хапчетата не помагали, само го карали да мисли, че днешният ден би трябвало да е вчерашният или обратното. На дневна светлина различните им цветове го ориентирали за очаквания от тях ефект: розовото за щастие, жълтото за уравновесяване на ума, червеното за кураж, синьото за успокояване, а бялото за сън. На тъмно всички хапчета били черни. Сторило му се, че е погребан жив в някакъв по-просторен ковчег, който не пречел на движението на ръцете му. Разровил завивките и открил часовника си. Само един и петнайсет и като че ли целият свят бил спрял. Времето не течело. Влакът потраквал ритмично, колелата му громоляли по линията и всичко това трябвало да избутва някак си времето напред. Фосфоресциращата тънка стрелка продължавала да отмята секундите. Но времето не напредвало. Корнел се опитал да си представи как дългата нощ се разрежда, как вече се е освободил от лепилото й и се намира от другата й страна. Облякъл се и излязъл.
      Посрещнал го празният коридор и грохотът на отворените прозорци. Запалил цигара. Изпушил я с бързи вдишвания, защото нямал какво друго да прави, и накрая около филтъра й се появил онзи горчив вкус, който човек усеща, когато пуши сам. Корнел не бил свикнал дълго време да стои сам. И ако наоколо нямало компания от слушатели, нямал чувството, че съществува.
      В далечината мъждукали уличните лампи на малко село и той тайно завидял на жителите му, свити насред тишината в собствените си легла. От ден и половина не бил разменял дума с никого. Домът му вече бил не спалното купе, а спортен вестник, който си купил на тръгване от Будапеща. Там останали всички думи, които разбирал, и той се връщал от време на време към тях. Кратката статия на втора страница за очакваната победа на Дебрецен над българския Литекс, която се колебаела между притесненията за сегашното състояние на унгарския отбор и незабравимата победа над английските национали през 1953-та, с всяко ново прочитане му изглеждала все по-дълбока и по-дълбока, и постепенно се разгръщала в някакво прозрение за живота, макар сам да не знаел какво е то. Никой наоколо не разбирал езика му.
      От дъното на коридора се задал мустакат мъж в униформа. Затварял прозорците един по един и постепенно се приближавал към Корнел. Шапката му била килната назад и му придавала леко наивен вид. Козирката й стърчала над потното му чело, а гъстите черни вежди под нея приличали на предупреждение за мустаците, които идвали по-долу. Униформата му криела масивното тяло на човек, който един ден щял да умре от високо кръвно, но междувременно можел да победи всеки от пътниците на борба. Между разкопчаните копчета на ризата му надничал гъсталак от черни косми. Кондукторът вероятно не би бил първият избор на Корнел за събеседник от зала с двеста човека, но в този час на нощта умните се изравнявали с глупавите, тънките с дебелите и начумерените с общителните.
      Разговор, но на какъв език? Корнел знаел само “да” и “не” на български. Бил убеден, че тези думи щели да му стигнат известно време да поддържа илюзията у събеседника си, че разбира родния му език. Може би дори през цялото време на разговора. Най-важното било да не се издава с някоя неразумна реакция, жест или мимика. Различните езици имат не просто различни думи. Те произвеждат различни изражения, развиват различни лицеви мускули, изграждат различни жестове. Да не говорим за интонациите. Само по едно изненадано “Ооо” човек може да различи през стена възклицанието на американеца от това на арменеца. Проявата на внимание. Вдигането на веждите. Поклащането на главата. Корнел бил чул, че в България хората кимат нагоре-надолу, за да потвърдят нещо, и въртят главата си в двете посоки, за да откажат. Значи никакво клатене на глава, защото тези неща човек ги прави без да се замисли. Вярно е, такъв разговор не му давал много възможности за изява, но все пак щял да чуе човешки глас. Кондукторът вече бил стигнал до него.
      Корнел са почудил как да го задържи, измънкал нещо, кондукторът го погледнал сякаш едва сега го вижда и бутнал фуражката си напред, което идвало да покаже, че от човек, погълнат от собствените си грижи, се е превърнал в длъжностно лице. Отчаян, че ще пропусне шанса си, Корнел се сетил за единствения международен жест, който се възприема еднозначно – подаръкът. Извадил табакерата си и предложил цигара. Кондукторът казал нещо одобрително, Корнел го повторил и двамата запушили.
      После кондукторът, с приятно нахлулото чувство от първото смукване на дима, споделил няколко изречения, в отговор на които Корнел хъмкал и мънкал и накрая казал “Да”.
      Кондукторът ококорил очи, сякаш не го е чул добре. Корнел се направил, че обмисля отговора си и в резултат на това се поправил с “не”. Събеседникът му като че ли това и чакал. Впуснал се в дълги обяснения, на които Корнел, окуражен от успехите си, от време на време му казвал ту “да”, ту “не” и приказките вървели. В един момент кондукторът се развихрил и се увлякъл в буен разказ за нещо, което очевидно съдържало много обстоятелства и не можело просто да се обясни с две думи. Той явно не бил от хората, които чакали след своето мнение да чуят и отсрещното. Корнел познавал по себе си това качество и вече се чувствал по-спокоен.
      Времето отново започнало да тече.
      Кондукторът стигнал до някаква много ключова част от разказа си, привел се към Корнел и захихикал. Думите му преминали към шепот, накъсвани от красноречиви овали във въздуха с ръце и чести намигвания. Това вече бил разговор, който всички мъже по света водят, когато останат насаме, и нямат нужда от преводач. Корнел се привел към кондуктора, сложил дългата си ръка на рамото му и така образувал насред ветровития коридор на влака малък заслон, в който да се споделят тайните на страстта. “Неее”, прошушнал той, в смисъл на “не може да бъде”, а кондукторът вдигнал показалец под носа му, с което му давал знак да почака за доказателствата, и извадил едно навлажнено писмо от горния джоб на ризата си.
      Корнел се направил, че се зачита в невъобразимите знаци и съжалявал, че докато бил в училище, ловял врабци, причаквал момичетата, за да им вдига полите и мажел с лепило столовете на учителите, с две думи бил постоянно зает, но не с това, което би го ориентирало в този момент за съдържанието на писмото. Само че кондукторът очаквал от него да каже нещо. Дори му посочил последните два реда да ги погледне наново. Всичко това отивало твърде далече. Корнел решил, че е време вече да се разплете от мрежата, която сам бил изплел. Кондукторът следял лицето му с внимателно свъсени черни вежди.
      – Не – отсякъл решително Корнел – не, не.
      Смаян, кондукторът го погледнал още веднъж, по нов начин, някак възхитен и невярващ. Тогава извадил снимка на куче от задния си джоб и също така му я подал. Едро, рунтаво куче с две черни петна около ушите и увиснала долна челюст. Някаква ръка го държала на верига отстрани, но и ръката, и веригата изглеждали незначително дребни. Корнел нямал какво повече да мисли. Там, където всичко било започнало, там трябвало и да свърши. Повторил своето “не” и към снимката, и му я върнал в ръцете. Тръгнал към спалното си купе. Кондукторът го догонил, преградил му пътя с косматата си ръка и му показал две откъснати копчета. Лицето му отново греело с въпросително изражение, но в очите се прокрадвал отвъден блясък. Сакаш бил озарен с решение на неразрешим проблем. Сякаш бил допуснат да съзре сюблимното. При толкова неочакван ефект от отказите си, Корнел вече не можел да си позволи друго.
      – Неее – проточил той с някаква небрежност, като че ли вече е казал най-важното и сега става дума само за незначителни алинеи към договора.
      Кондукторът захлипал, подпрян на стената. Едрото му тяло се затресло в сподавени конвулсии. Корнел го потупал окуражаващо по гърба, а кондукторът го прегърнал. А после извадил очукан джиесем от джоба си и набрал някакъв номер. Освободен от хватката на ръцете му, Корнел побързал да се прибере в купето си. Последният поглед, който кондукторът му отправил, докато забързано давал нареждания по телефона, бил преизпълнен с благодарност, тревога и страх.
      Този път Корнел заспал много бързо, защото още с лягането започнал да си блъска главата какво ли е пуснал в ход с произволните си намеси, и тъй като не намерил отговор, сънят сам дошъл.
      На сутринта кондукторът почукал деликатно, но настоятелно на вратата му и Корнел го пуснал да влезе. Влакът забавял ход и каменистите, обрасли с борове планини навън светели с възстановените си цветове под ярките лъчи на слънцето. Навлизали в китно селце, което миришело на мляко и сметана. Чувало се блеене на овце. Бяла източноправославна черквица издигала кръстовете си към небето. Корнел си наметнал ризата, погледнал наболата си брада в огледалото, в крайна сметка решил да не се бръсне и само сресал косата си с гребенче. Кондукторът продължавал да стои до него и го гледал предано като куче. Проронил две-три думи, които могли да се тълкуват като умолителни, благодарствени, разтревожени или извинителни. Конрел вече не чувствал нужда да ги тълкува, защото слизал, а и защото бил убеден, че вчерашната му серия от твърди български “не”-та го е отървала от каквито и да било по-нататъшни усложнения. Кондукторът пристъпил напред, оправил му един паднал накриво кичур и закопчал горното копче на ризата му. Малко озадачен, но надменен в своята непреклонност, Корнел тръгнал навън, а кондукторът го последвал с куфарите му до края на коридора.
      Когато слязъл на перона, Корнел почувствал нужда на препотвърди отношението си. Обърнал се към българския кондуктор и от все сърце извикал:
      -Не!
      Тази дума подействала магически, макар и не както Корнел очаквал. Трогнат, кондукторът се изпънал мирно и отдал чест, а по лицето му пробягнала благодарна усмивка. Така останал на вратата, застинал от щастие, докато влакът не тръгнал, за да го отнесе надалече по пътя си.
      Когато и последният вагон се изнизал, Корнел видял пред гаричката многолюдна тълпа от хора в ярки дрехи. По средата им стояла едра жена в напреднала бременност с воал и булчинска рокля. Черната й коса била разделена на прав път, а ръката й прегръщала букет от бели рози. До нея жилав старец в народна носия държал петел. Гръмнала духова музика и хората се засмели като за снимка, а булката тръгнала към Корнел с отворени обятия.
      Корнел искал да помисли, но нямал време.
      Държал да запази куфарите си, но разбрал, че няма да може.
      Би предпочел наоколо да го чака лека кола, но такава нямало.
      Обърнал се и хукнал да бяга през полето насреща. Тръни го спъвали, царевични кочани го шибали през лицето, малка рекичка му напълнила обувките с кал. Но той бягал и бягал, и прескачал плетове, и пак бягал. По едно време зад гърба му се чул басов лай. Две едри рунтави кучета го догонвали. Корнел видял орех пред себе си и тръгнал да се катери, но едното от кучетата го докопало за крачола. С рязко дръпване Корнел успял да спаси крака. Кучетата лаели известно време под дървото, но минал заек и те хукнали след него. Привечер, когато се уверил, че наоколо няма други звуци освен далечното блеене на овце, Корнел се спуснал по ствола и хукнал отново. Спрял се едва на някакво шосе, по което от време на време го подминавали леки коли, трактори и туристически автобуси. Около два часа никой не пожелал да го вземе заради липсващия крачол, после един свещеник му спрял с черния си фолксваген и го докарал до близкия град. Оставил го на малко площадче в центъра и обявил:
      – Ламия.
      – Ламия?
      – Не. Ламия.
      Корнел се огледал, заслушал се по-внимателно в речта на хората наоколо, взрял се в надписите по витрините, видял розовите олеандри по дворовете, замислил се и тогава разбрал, че се намира в Гърция, че му се губят цели часове от пътуването, и че българският кондуктор най-вероятно е бил грък.

      Седяхме в тайната му стая в хотел “Прилеп”, когато той ми разказа всичко това. Пиехме узо.
      – Ти не беше много по езиците в училище – напомних му аз, колкото да разбия мълчанието. Той сви рамене.
      – Имах по-важна работа. Така ги виждах нещата тогава.
      – И не знаеш, че българското “не” на гръцки означава “да”.
      – Вече знам.
      – А тяхното “не” е “охи”.
      – И това го разбрах.
      – А дали българското “да” на гръцки означава нещо?
      – Да ти кажа, почти не съм го изпробвал.
      – Все пак много неща си научил за три дена.
      – Абе остави се.
      Корнел седеше на ръба на леглото, загърнат в шлифера си, който не сваляше откакто се беше прибрал. Когато излизаше навън, старателно вдигаше яката покрай ушите си и се сгушваше в защитната й фуния. Това не беше Корнел, с когото израснахме заедно и който ме караше да крада на хората чаршафите от простора, за да се правим нощем на призраци. Исках си стария приятел, но вече бяхме преминали четиридесетте и това, което харесвахме един в друг, все по-трудно се връщаше.
      Наляхме си по още едно.
      – Виж какво – казах му – не оставяй някаква си случка във влака да те победи. За влака отговаря кондукторът, за случката отговаряш ти. Промени я както ти се харесва и я разказвай така. Това си е твоята случка.
      Корнел се изправи пред огледалото и се вгледа в лицето си. Наболата му брада беше прошарена.
      – Вярваш ли, че мога?
      – Естествено, че не – казах аз и двамата се разсмяхме.

      Поседях още малко пред огледалото, после хвърлих шлифера и си помислих, че е време да се обръсна.

      * – Разказът е написан за RE-VERSE: Българският кондуктор.
      Можете да чуете разговор (на Валентин Дишев) с Кристин Димитрова – за проекта, за разказа (запис за ArsMedia излъчен и в „Страници“ на 15.10.2010 г.), за…:

Кристин Димитрова в „Кръстопът“.
Кристин Димитрова в DICTUM.