Днес издателство „Сиела” съвместно с „Гьоте Институт” и „Столична библиотека” ще представят книгата на носителя на Нобелова награда за литература Херта Мюлер – „Всичко свое нося със себе си“. Представянето е насрочено за 17:30 часа в Столична библиотека (пл.Славейков 4, зала „Любов“).
  „Всичко свое нося със себе си“ е роман, който се състои от 64 кратки глави или фрагменти, често кратки като размисъл, породен от сън, дума или образ. Постепенно тези глави оформят ярка картина за живота в съветския трудов лагер след края на Втората световна война и за усилията на Лео Ауберг да оцелее през петте години в лагера затвор. Бог, който изобщо не присъства в лагерната действителност, е отстъпил пред Глада – всепроникващ, дебнещ, преследващ, прогонващ и погубващ всяко желание, включително сексуалното. Защото в лапите на глада тялото престава да бъде обект на желание.“ (из анонса на издателството).

Херта Мюлер

  Всичко, което имам, нося със себе си.
 Бях взел всичко, което имах. Всъщност то не беше мое. Беше или пригодено за мен, или принадлежало на някой друг. Куфарът от свинска кожа беше кутия от грамофон. Тънкото палто беше от баща ми. Официалното палто с кадифена лента около врата – от дядо ми. Бричът – от моя чичо Едвин. Кожените гети – от съседа, г-н Карп. Зелените вълнени ръкавици – от моята леля Фини. Само виненочервеният копринен шал и несесерът си бяха мои, подаръци от последните Коледи.
  Войната все още продължаваше през януари 1945 г. В ужас, че посред зима трябваше да отида кой знае къде при руснаците, всеки искаше да ми даде нещо, което би било полезно… А аз взех всичко и с моите 17 години си мислех, че това заминаване идва тъкмо навреме… Исках да се махна от този малък като напръстник град, където и стените имаха уши. Вместо страх, изпитвах тайно нетърпение.


* * *
  Преди, по време и след престоя ми в лагера в продължение на 25 години бях живял в страх – от държавата и от семейството. От двойното падение – че държавата ме заключва като престъпник, а семейството ме изличава като позорно петно. Сред навалицата по улиците се оглеждах във витрините, прозорците на трамваите и къщите, във фонтаните и локвите със съмнение да не би все пак да съм прозрачен.


* * *

  …баба ми каза: ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ.
  Не запомних това изречение умишлено. Взех го с мен в лагера, без да се замисля. Нямах представа, че то ме придружава. … То се намъкна вътре в мен, повече от всички книги, които бях взел. ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ се превърна в съучастник на Сърцевидната лопата и в противник на Ангела на глада. И понеже се върнах, мога да кажа: такова изречение поддържа човек жив.


* * *

  Когато през лятото на 1944 г. Червената армия е навлязла вече дълбоко в Румъния, фашисткият диктатор Антонеску е арестуван и екзекутиран. Румъния капитулира и обявява напълно изненадващо война на нацистка Германия, която до този момент е нейн съюзник. През януари 1945 г. съветският генерал Виноградов изисква от румънското правителство в името на Сталин всички живеещи в Румъния германци да се включат във „възстановяването“ на разрушения във войната Съветски съюз. Всички мъже и жени на възраст между 17 и 45 години са депортирани в съветски лагери за принудителен труд.
  Майка ми също беше пет години в такъв лагер.
  Тъй като напомня за фашисткото минало на Румъния, темата за депортирането беше табу. За лагерните години се говореше само в семейството и с доверени хора, които също са били депортирани. И дори тогава – с недомлъвки. Тези откраднати разкази съпътстваха моето детство. Не разбирах съдържанието им, но усещах страха.
  През 2001 г. започнах да записвам разговори с някогашни депортирани от моето село. Знаех, че и Оскар Пастьор също е бил депортиран, и му разказах, че искам да пиша за това. Той пожела да ми помогне със своите спомени. Срещахме се редовно, той разказваше, а аз записвах. Скоро се появи желанието да напишем книгата заедно.
  Когато през 2006 г. Оскар Пастьор почина внезапно, имах четири тетрадки с ръкописни бележки, а също така няколко нахвърляни глави. След смъртта му бях като парализирана. Личната близост покрай бележките направи загубата още по-осезателна.
  Едва година по-късно успях да се съвзема, да се „сбогувам“ с „нашата“ книга и да напиша сама роман.
  Но без детайлите на Оскар Пастьор от лагерното всекидневие никога нямаше да мога да го направя.