Как да ракажа тази приказка, мила?
Трябват:
камина,
карирано одеало на коленете,
приглушена светлина,
та погледът ти да ходи плавно по думите,
а не да подскача в неонови проблясъци,
отпушени канали от червено, жълто, зелено
и лудницата на 2 милиона хоризонта
сплетени в произвола на обръщането.

И нали знаеш, мила,
че нашето докосване
е хипертрофирало,
изтъняло до крехка чувствителност,
пръстите ни нервно се движат само
по собствените ни сгънки,
през косите ни прокълват –
гребени-кости на многопръсти
длани,
които събират изтичащото време
в стъкленица за сълзите на мумии.

А и гласът ми,
май,
не подхожда,
да списва стърготинено
за царицата,
която обичала бедняка с корона
от жълъди,
всевластник на романтизма:
пишел ѝ писма –
вместо с думи –
с листа
и наместо бели редове,
запълвал пътеките на дневните ѝ разходки
с многоцветитето на есента,
та се срещали, тъй –
безлико,
чрез отпечатъци,
размити времена,
от вчера за днес,
и само послушничката на знатното
споделяла очно
тяхната задочност.

Кажи ми, мила,
как се разказва тази приказка
за всичкия черен чай,
изпит, помежду
зъркелните ни параболи –
събралите смелост рицари
на кръстоносният поход –
по стените на стаята,
по другите,
другите,
докато, О,
очите ни се сблъскат
за да видят Аллах,
и се върнат на запад –
затлачени с пустинна мъдрост,
алхимия,
и изподраскани от лютия вятър
лица – на магьосници
които ходят сред палатките на аристократи
понесли кръста –
да им говорят за Заратустра,
Синът на Философията,
и нумерологията на речните камъни –
идеи които трябва да се събудят,
в главите на камериерките
на всички дворци,
и така скришно,
клюкарски,
мургавото на Изтока,
да се загнезди,
да пусне корени
сред царедворците,
престолонаследниците,
и монасите на сборната църква,
които пеят под сводовете
на многообразния храм
от Истанбул до Оксфорд

На какъв език да разкажа, дарлинг,
приказката
на френския на русите
от салонните им четения,
или на църковно-старокнижен славянски?
Какви думи са нужни,
или пък йероглифи
за тайното писмо, което
морзово изпускам пред гостите,
та да спомня, че
тази калиграфия
сме я учили заедно
някъде в азиатското
преддверие на сънищата ни,
където със склонени
глави и изправени длани
пазим Буда вътре в нас
от дъждовете,
и сред бамбука пукат крилата на бръмбари,
а ние седим по турски,
на дървено татами –
гледаме капките вода по лицата си,
и слушаме онзи с бръснатата глава,
да ни тълкува коана за котката,
Нансен и Джошу.

Кажи ми, Мила,
да спра – тази приказка
не е за разказване,
не и тук,
не сега…
Трябват:
камина,
карирано одеало на коленете,
приглушена светлина
и много,
много… думи.






  Захари Захариев в „Кръстопът“.
  Захари Захариев в DICTUM.