Вратата се открехна, пантите ръждиво проскърцаха, захапаха дървото и млъкнаха. Старият гардероб въздъхна, отвори едното си око, тъмно и мътно, премигна и излъхна мирис на застояло и нафталин. Там, в зеницата на погледа му, в най-черното, се криеше момиченце, свиваше се зад полите на износено дълго палто, отдавна излязло от мода. Един слънчев лъч, пропълзял откъм прозореца, закачи върха на пантофа му, но то дръпна крака си и отпрати лъча. Притаи се, затвори очи и стана невидимо.
  Жената разбута реда със закачалките, надникна между дрехите, но не видя детето. Тънката ѝ ръка се плъзна по палтото, размина се на милиметри с една руса къдрица и момиченцето усети как смехът забълбука в гърлото му, стигна върха на езика и а-ха да се излее, когато жената затвори вратата и се отдалечи с бавни стъпки.
  – Вале! Валя, къде си? – гласът щ зави неуверено и тръгна към кухнята.
  Момиченцето подаде глава зад стария протъркан ръкав, огледа се, но не видя нищо в тъмното. Размърда изтръпнал от неудобното стоене крак и там, където лъчът бе близнал, сега ситни мравчици започнаха да пощипват кожата. Детето разтърка пръсти и се настани по-удобно в леговището си. Придърпа в скут голяма плюшена играчка, каза ѝ нещо гальовно и пак притихна.
  Жената свали тенджерата от котлона, но в бързането се опари. Супата беше прекипяла и тя ядно помисли, че сега ще има дъх на загоряло. Валя щеше да се мръщи. И без това ядеше като врабче.
  – Валя, идвай веднага да вечеряме. Няма да те търся из цялата къща, чуваш ли? – провикна се и забърса изкипялата супа от печката.
  Момиченцето се засмя в тъмното. Истеричен гъдел като охлюв полази гърба му, то потрепери от вълнение и притисна по-силно играчката.
  От кухнята се донесе лек дъх на загоряло. Жената сипа супа на себе си и остави тенджерата да кисне. От дъното ѝ изплуваха ситни червейчета – потъмнели пръчици фиде. Тя въздъхна и се зае да прави сандвич за Валя – любимият ѝ, с шунка и кисели краставички.
  Когато беше по-малка, нищо друго не ядеше. Само сандвичи с колелца кисели краставички върху шунката, като зелени кръгли калпачета. Сашо я научи на това. Нарязваше филиите на хапки и ги строяваше като парадна рота с командир най-отпред. На всеки войник слагаше по едно краставичо калпаче, а на командира – по две. После пускаше ротата в опасна и много отговорна изследователска мисия, от която обикновено никой не се връщаше. Войниците един по един изчезваха в тъмното леговище на врага, сдъвкани от ситните миши зъбчета на Валето. Последен по пътя винаги поемаше командирът.
  Патетично, но върши работа – помисли жената и отвори буркана с кисели краставички.
  В това време момиченцето се усмихваше с невидима усмивка в нафталиновата тъмнина на гардероба.
  Ножът се отплесна в отмалелите ръце на жената и тя за малко не се поряза. Ядно захапа зачервената кожа на палеца си.
  – Можеше да дойде поне на родителската среща, да се поинтересува малко от дъщеря си – промърмори намръщено и се провикна към стаята. – Валя, вечерята ще изстине.
  Като се сети за родителската среща, жената още по-вече се смръщи. Лицето ѝ потъмня като сухо листо, а челото ѝ се накъдри от тревога. Не ѝ стигаха проблемите в работата, ами сега и тая грижа. Много добре разбираше, че Валя не е от отличничките в класа, но чак нищо да не знае! “Седи кротка като агънце и дума не обелва” – беше казала учителката. – “Дори в междучасието не играе с децата. Веднъж я попитах защо седи сама, няма ли си приятели, а тя ми отговори: Имам – Маймунсурат.”
  Момиченцето премигна сънливо и се унесе в прашната коруба на гардероба.
  Наистина, кой ли беше този Маймунсурат и що за име само, учуди се жената. Учителката каза, че не познава дете с такъв прякор, а и наоколо нямаше много деца. Сигурно си го беше измислила – като войниците, които изяждаше на закуска. Tя въздъхна с болка. Самотна е, помисли, и пак се ядоса на Стефан. Все пак негова дъщеря е, трябва да ѝ отделя повече време. Не се беше вясвал от две седмици, а и преди това никакъв го нямаше.
  Наряза сандвича на хапки и сложи тази, с двойното калпаче най-отпред. Разбърка супата, която отдавна беше изстинала, и усети, че няма никакъв апетит.
  – Валя, няма да те чакам повече – подвикна и унило седна на масата.
  Какво затворено дете, помисли, на кого ли се е метнало? Във всеки случай не на баща си. На никого не прилича, има свой си характер, тих, но опърничав. Мълчаливо кротко агънце, сети се за думите на учителката и нежно съжаление премина през сърцето ѝ. Спомни си една случка от лятото, когато двете заминаха на село при майка ѝ. Беше сухо, горещо лято, каквото отдавна не бе имало. От жега дори Искъра се бе свил в коритото си и едва помръдваше като увита на припек жълтеникава змия. Един ден забравиха да сменят водата на канарчето и сърцето му не издържа. Умря от жажда в клетката си и Валето го намери с отворена човка и вирнати към небето крачка. После цяла седмица боледува от мъка и от някакво необяснимо чувство за вина. “Горкото мъниче! Как ли ще се оправя в този свят?” – въздъхна жената и нещо я бодна в гърдите. Ето и сега тази игра на криеница, която играят от месеци вече. Първо се затваряше в дрешника зад купчината стари дрехи, после си избра гардероба в спалнята. Кой знае в момента къде се свива и чака да бъде намерена?
  Жената се сепна, стори ѝ се, че е сама в цялата къща, че детето се е изгубило завинаги в някое незнайно скривалище и вече никога няма да се покаже. Ами ако беше излязла на улицата, ако нещо ѝ се бе случило. Тя скочи и затича към стаята. Краката ѝ се подкосиха и залитна като пияна. От тревога сърцето ѝ спря. В стаята нямаше никой.
  – Вале, Валентина, къде си? – кресна и пред очите ѝ затанцуваха черни кръгове.
  Нещо шавна в гардероба и едно тихо гласче се обади “Тук сме”. Жената дръпна с все сила вратата, сякаш искаше да я отскубне от пантите ѝ. Момиченцето се показа иззад старото износено палто. Сънливо премигна срещу слънцето и стисна в ръце голямата плюшена маймуна, която Сашо ѝ подари на Коледа.
  – Защо не се обаждаш, като те викам, знаеш ли как ме изплаши! – грубо я издърпа жената и от облекчение я плесна по дупето.
  Момиченцето се смали от обида, само очите му станаха по-големи и стъклени. Жената надникна в тази сива бездна от мълчание и нещо я стисна за гърлото. Прегърна силно детето и заплака за себе си.

* – текстът е от дебютната книга на Мария Питерс „Тънко стъкло“ („АРС“, 2010 г.).