1.
имаше ли наистина живот в отминалото?
и какво се случваше все още там?
и какво и къде е това там, което е като
напуснат пейзаж, като изглед отвътре,
като зарязана в съвършена подредба стая.
Стая отвъд праха, който танцува в сноп светлина
отвъд тялото, което е отпечатък на стаята и опечатък
оставя върху диван или кресло, по ръба на полирана маса.
Време е, което завзело докрай пространството
спира, не продължава. Крие се, изоставя се.
2.
да, има страни, има места където усамотението е
непробиваемо – не го смущава ни звън на изобретен телефон,
ни ред на писмо, не прониква и дума на събеседник
или кучешки лай, котешко усукване не завързва
възлите на тези места. Просторни колко да се наложат
две три тела в дължина, но понеже тялото е само едно
(ако изобщо е там) големината им се измерва от
скоростта на пълзенето. Ето че се оказват твърде далеч
от спомен или усещане за реалност. Места като
всяко друго, подобни на всяко друго. С изглед към себе си.
3.
на всеки се случва да е като напуснат пейзаж, но някои все още
хитруват сутрин разголени – приближават се до прозорец –
дръзки гърди сочат посока, стареещи бедра като крила
допират перваза. Те търсят приключение
тук където с всичко е приключено. Под червена рокля,
под комбинезон, под увита около тялото хотелска кърпа
кой би повярвал, че органите продължават
неумолимата си работа. Кой би повярвал, че сърцето
все още изпомпва кръв край кърваво червените завеси,
отдръпнати да навлезе в стаята всичко останало, всичко нужно.
4.
небе, в което облаците биха се заменили от слънце.
Облачен здрач, който би хвърлял сенки върху нещата.
Необитаеми пространства, пространства на погледа,
които изреждането изчерпва – хълмове, път,
купчина дървета, насечени за къща с други прозорци.
От тях един ден ще погледнеш и няма да познаеш мястото.
Ще си кажеш, просто зрител съм и това не е важно.
Сякаш нещата са там, за да бъдат виждани, но с времето,
което пълзи и се вкаменява, ще разбереш, че и погледът
не е важен. Или е важен, но не за постоянно. Едно от двете.
5.
то е вкаменено като мост, на който се целуват или плюят в реката.
Едно от двете. Като мост, по който пъплят тежки камиони.
Като мост, по който хвърчат велосипедисти с развети палта.
Мост от камък. Каменен мост. Утринен мост. Мускули от камък.
Упражненията поддържат тялото здраво. Упражненията
поддържат духа здрав. Здравото тяло преминава пространства,
непостижими за слабото, здравият дух открива преки пътеки.
Като мост е, който вятъра преминава напречно, а влакът
оставя в далечината. Като мост, в чиито основи расте тръстика.
Тя танцува и пее, танцува и пее с вятъра, с всяко движение.
6.
тя танцува и пее, танцува и пее, но никой не слуша.
Защото никой никога не слуша. И слава богу, да кажем.
Защото слушателят, бил той и случаен – поспрял се отдолу
да си завърже обувката, да бръкне в джоба за огънче,
да помаха, усмихвайки се, след процесия или дъх да си вземе,
ще не ще нейната песен ще отнесе към себе си.
А където вече са двама – пиши го панаир с духова музика
и мишени. С балони, захарен памук и лесно отминаващо
щастие. Двуглава песен, запретнала поли над града лети.
Щастие е да не се чуе твоята утринна песен. Повярвай.
7.
освен че друг избор нямаш, повярвай! Какво друго остава!?
Градът е като от хартия. Набързо скицирани пожар и дъжд
ще го унищожат. Парата от сутрешните кафеварки го унищожава бавно.
Потеклите от киносалона сълзи на реки го унищожават.
Потта на приключващи любовници – унищожава го и тя.
Топлината на преплетени тела ще го унищожи.
Топлината на треската ще го унищожи, ще го унищожи
нетърпеливото чаткане на конско копито по паважа.
Унищоженият град е напуснат град. Напуснатият град
е град останал далеч назад, далеч долу. Град без трагедии.
8.
без трагедии не е интересно. Там някой над пасаж от макбет
е замрял и не би отгърнал нова страница. Това там е купе
на нощен влак. Той разцепва нощта както се цепят дърва.
Отведнъж и с мощно движение. Да, отведнъж и с мощно
движение както пада глава или се отнема девствеността
в големия град. С пръсти тя обръща сухите листа.
Зад гърба си не оставя нищо, нищо не бива да остава зад гърба!
Там е каменният мост над реката, която следва линията.
Но докато танцуваш сам, всяко движение, дори и това назад
няма да те върне повече. Няма да те върне повече.
9.
ние няма, няма да се върнем да догледаме края.
Както и кучето, хукнало след топка не би се върнало.
Кой би се върнал? Ние не бихме се върнали.
Светлината ни е хванала в капан и прожектира
собствените ни лица върху платна. Върху пране,
върху всеки случаен екран, изпречил се в живота ни.
И като че ли няма по-важно от това. И ние имаме топка.
И тя е голяма колкото света. Друг път отскача и се загубва
или пък окалва чуждо пране. Ние нямаме свое пране,
нищо чисто нямаме, но имаме своя топка – тя е кръгла и голяма.
10.
голяма като тъга и като спомен е голяма.
Като спомен над пълна или празна чаша споделен.
Като спомен, проигран пред непознати в бар голяма е.
Като близък спомен от войната е голяма.
Като оттеглящата се любов голяма е и малка също.
Като витрина към и по-нататък е голяма и открива нощна улица,
по която никой не върви. Не отминава никой.
Не отминава времето, изживяното не отминава.
Не отминават покосените в Нормандия, викът и празникът
не отминават, споменът не отминава местата, които не ни отбелязват.
Текстът е включен в подготвяната за печат от издателство „АРС“ книга на Иво Рафаилов „Изброими изкушения“.
