В книжарниците вече можете да намерите книгата на Елена Ленголд „Панаирджийски фокусник” (превод от сръбски – Русанка Ляпова, издателство „СОНМ“, София, 2010 г.).
  Това е третият сборник с разкази на сръбската писателка Елена Ленголд (родена през 1959 г. в Белград). Още с появата си през 2008-а година той привлича вниманието на литературната критика и донася на авторката две престижни литературни отличия – наградата „Биляна Йованович“ на Сръбското литературно дружество и наградата на вестник „Политика Базар“ „Женско перо“ за най-добра прозаична книга. Независимо дали се изявява като поетеса, прозаичка или публицистка, Елена Ленголд впечатлява с размаха на въображението си, с иронично и интелигентно авторско присъствие.
  Дванадесетте разказа от настоящия сборник са поредното доказателство за това. Макар че в някои от тях повествованието се води от името на мъжки персонаж, основната обединяваща тема в целия сборник е животът на жените в зряла възраст, в техния „следлюбовен период“, във времето, когато помитащата жизнена енергия е заменена от горчиво-сладкия опит и ироничната равносметка. Авторката се изплъзва с лекота от баналността и евтината патетика и неусетно ни въвлича в размисли за изчезналата красота, за гаснещата емоция и страст, за самозаблудите, за старостта и смъртта, но едновременно с това и за вярата, надеждата и, разбира се, любовта. (из анонса на издателството)

  Елена Ленголд (фрагменти от интервю на Любица Арсич – Sarajevske Sveske br. 29/30): „Книгата „Панаирджийски фокусник” носи името на едноименния разказ, написан от мъж в първо лице, която представя изключително мъжкия ерос. Не знам за другите жени, но мисля, че аз мога да пиша и от мъжка, и от женска гледна точка. Казано малко на шега, когато съм в творческо вдъхновение, мога да доловя какво става в ероса и на мъжа, и на жената…
  …имам много разкази, писани от името на мъж. Съвсем съзнателно го правя, за да покажа, че мога да пиша и така, и иначе, и като жена, и като мъж. Мисля, че добрият писател трябва да усеща и едното, и другото. Ако се самоограничи само в едното, ще стане същото като с поезията и прозата, за което вече говорихме. Лошо. Колкото до т.нар. женско писане, вече многократно съм отговаряла на този въпрос и всичко това е толкова изтъркано и пълно със стереотипи, че вече ми е писнало. Казват пишеш по женски, но не сладникаво, като че ли се подразбира, че от жената се очаква да е сладникаво. Има толкова жени, които не пишат така и толкова мъже, които имат склонност към кича.
  Някои автори имат нужда да изследват колективното съзнание и чрез него да достигнат до себе си. Мен повече ме вълнува индивидуалната гледна точка, но не мога да отрека, че колективната е много интересна. Историята не е бягство, тя е наша реалност. През последните петнадесет години имахме толкова много от нея, че буквално заля всичко и се сля с реалността. Много се интересувах от нея и бях участник в повечето събития, но не съм ги включвала в разказите си, което не означава, че историята не ме интересува. Според мен тя просто няма място в книгите ми. Има превъзходни автори като Милан Кундера, които успяват да вмъкнат в книгите си съвременната история и политика. Но не всеки е Кундера или Оруел. На мнозина не им достига дистанция или политиката ги увлича в злободневното, тривиалното, морализаторското.
  За да напише добра книга, в която да има и история, и политика и наблюдения върху обществото, един автор трябва да е наистина велик писател. Мисля, че на нас ни липсва точно такъв. Ние днес нямаме своя Балзак, който да напише роман с хиляда герои, човешки съдби и да обрисува нашето време и общество такова, каквото е, с неговите болести и перверзии. Френският писател Мишел Уелбек върви в тази посока, но аз имам предвид Балканите. А материал за писане колкото щеш!“…