Знам, че в теб е останало нещо
от свободата на онова утро,
макар че във всички прозорци на лятото,
дори в този на слънчевия ти сплит
има по една жена.
Но ти продължаваш да упорстваш,
придърпвайки лявата ми половина
в твоята добре подредена вселена,
наричайки ме варварка,
когато смехът ми разбива всички ключалки
и се настанява в най-тайната ти стая
или когато се опитвам да ти кажа,
че това не са стихове,
а обикновени думи, с които назовавам
всички днешни и предишни липси.
И докато ме галиш по хиляди начини
и дясната ти ръка се преструва,
че не знае какво прави лявата,
протягам единия си крак извън леглото;
белият чаршаф, увиснал на глезена ми,
се полюшва като знаме на поражението
и аз се страхувам да стъпя на пода,
защото извън очертанията на леглото
тече друго време.
А ти стоиш от години пред гардероба,
обличаш празните закачалки
на света с разноцветните ми шалове,
опитвайки се да пресметнеш
колко от свободата на онова утро
е останала в теб,
преди да се осмелиш да затвориш
последния прозорец на лятото
и да се завърнеш в подредената ти вселена,
обсадена вече от варварския ми смях.
Стихотворението е част от новата книга на Аксиния Михайлова – „Разкопчаване на тялото“ („Жанет 45“, 2011 г.).
