Резултати от търсенето на: Ваня Константинова

За „Тит от Никомедия“ – със Силвия Томова и Ваня Константинова

Разговор (на Валентин Дишев – от 18.12.2012 г.) със Силвия Томова и Ваня Константинова за „Тит от Никомедия“ („Жанет 45“, 2012 г.)

Ваня Константинова: Радостта от споделянето

Някоя сутрин
ще се събудим мъртви.

Така минава времето…

Ваня Константинова: Всичко ще се забрави, момчета

Когато вървим по Пътя,
единствено фрактурите ме притесняват,
демокрацията, хляба и циклите на луната…

Ваня Константинова: Един вариант за излизане от пристанището*

      Под прозореца расте остроъгълен червен фар. Не е нищо особено, просто част от пейзажа, не и забележителност, която да бъде включена в пътеводителя или да стане център на ежегодни градски тържества, които хората обичат да организират в сезона на голямата еуфория, като разнасят хоругви насам-натам в жегата, а вечер се целуват на плажа. Освен това, отначало беше неприлично малък за фар. Всъщност, обективно погледнато, въобще не беше фар, но местните го бяха избрали за ориентир, което още повече объркваше заблудилите се туристи, които се опитваха да попитат за правилната посока. А правилната посока на такива места е обикновено кеят с пристанището, малката, но потискащо стара катедрала или централният площад, с фигура на здравеняк с бузи, които руменеят, макар и от мрамор. На кон, разбира се. Или на фатално изпосталял поет (не, не вместо коня, а вместо ездача му), приседнал в крайно неудобна поза (явно удобството по правило не се харесва нито на поетите, нито на скулпторите)…

Ваня Константинова: Човекът без уши

той чува прекалено много звуци
звънците на трамваи броячите на кукувици в пролет…

Ваня Константинова за „Черни маслини и двама мъже“

      Преди да прочета предишната книга с разкази на С.Томова „Добър ден, Р.” и новата „Черни маслини и двама мъже”, дълго време наистина се тревожех, че след неповторимия Г.П.Стаматов в българската литература градският разказ отсъства. Нямам предвид градските теми, за тях се пише много. Пише се много за герои, чието местообиталище е градът, които работят в офиси, ядат сандвичи и пият капучино. У тези, да ги наречем условно „псевдоурбанистични” герои, прозира неприкрита носталгия по идилията на една патриархална невинност, едно нежелание за раздяла със сигурността и закрилата, които предлага малката, ограничената общност, една тъга по „изгубения рай” на родовите правила…

Ваня Константинова: Картографът*

Тънките линии, изисканите черти и неяснотата на обрисуваните местности са неговото предизвикателство. Калта, сипеите и поддаващият под стъпките торф – удоволствието вкусът да е земен. Картографията е близка до живописта и все пак различна – рисуваш един обект, страстно и преклонено, внимателно и с боязън, ядосано понякога, но в повечето случаи нежно – майката…

Ваня Константинова: Плетивото*

Научил се е вече да плете и, осъзнавайки двусмисленото усещане за изненада от нещо най-после постигнато, озадачаваща смесица от задоволство и необяснима тъга, се натъква на фундаменталния въпрос, който всеки дебютант неминуемо си задава, а именно – какво точно да изплете? Това все пак ще бъде първото му произведение, нещо като творчески манифест, категорична заявка на един, макар и новопоявил се, но зрял и осъзнат автор, достигнал до същността на изчистения и премислен изказ, освободен от излишни подробности и ненужни натрупвания, които се забелязват при някои, чиято творческа концепция така и си остава неизяснена докрай…

Ваня Константинова: Сватбата на брат ми*

Когато бяхме много малки, от време на време аз ходех да спя у брат ми, а понякога брат ми идваше да спи у нас. Една вечер Нашата баба видя, че чете Библията, преди да заспи. Той каза, че другата му баба, която беше адвентистка от седмия ден или нещо подобно и много религиозна, му е обяснила, че става страшно ако не го прави преди да заспи всяка вечер, и със сигурност ще гори в ада. Тогава Нашата баба каза, че това е пълна глупост. Но брат ми се боеше панически от всичко, така че попита: “Тогава Талмуда ли да чета, бабо?”, а Нашата баба се засмя и каза: “И това е пълна глупост. Чети Хофман”. После изгаси лампата…

Ваня Константинова: Думигълтач

Пия думите, които се носят
с препъване от планината по стръмното,
атмосферни явления,
групирани в край под форма на облаци…

Ваня Константинова: Strada Stretta*

Ако те седят и не знаят какво да правят поради липса на предварителен план и сутрешни намерения или поради невъзможност да установят желанията, тъй като са глупави по рождение и всички от семейството им са все такива, и това е традиция, призната им по право от поколения насам, би било обяснимо, че не правят нищо, но не е точно така и тя ги забелязва в поглъщащата прохлада на тъмната врата, заслепена от яркото слънце и почти напълно обезсилена от жега и влага, които в съчетание създават илюзията…

Ваня Константинова: Маа Джонг*

      Как и защо бе избран точно той измежду хиляди други играчи, които играеха дилетантски за удоволствие и разтуха, а някои и за пари, из многобройните домове в страната, никога не разбра. А и не си зададе този въпрос, защото волята на Учителите не подлежеше на обсъждане и изключваше всяко любопитство…

Ваня Константинова: Ща

малките неща
са също толкова малко важни колкото
големите неща
колкото и всички други не-ща
важни са само онези ща
които Езикът избира за изричане…

Ваня Стефанова за „Слабини” от Васил Прасков

  „Слабини“, предполагам, може да бъде прочетена през концептуалните търсения на „Рамбо 13“. Може да се чете и по-общо, в доктриналния ред на „разломите“ – заради повдигнатата вежда пред парадоксалностите на екзистенцията, заради дискретното забавление с езика (така отдавна отказан да удържа проследима каузалност в коритото на синтаксиса си), обаче си избирам един по-различен окуляр към […]

Премиера на „Всичко свое нося със себе си“ – днес

Днес издателство „Сиела” съвместно с „Гьоте Институт” и „Столична библиотека” ще представят книгата на носителя на Нобелова награда за литература Херта Мюлер – „Всичко свое нося със себе си“. Представянето е насрочено за 17:30 часа в Столична библиотека (пл.Славейков 4, зала „Любов“)…
Предлагаме ви и историята на Ваня Константинова „Как разбрах Херта Мюлер”…