Книгата, която – според Иван Ланджев – „настоява да бъде правилно неразбрана”, а според Георги Каприев върви към „собствен суинг” с намигане от Бекет („Може би защото напоследък, не е от вчера, съм под много силното внушение на Бекет и начините му да произвежда сугестия. Може би затова така ме привличат тези неща. Във всеки случай голямата претенция за непретенциозност в тях обосновава себе си по най-позитивен начин”), „толкова близка – докато броди по границите на неща и събития” (според Палми Ранчев), докато „снове от theos в anthropos и обратно с такава лекота (дразнещо виртуозна чак…” според Ваня Стефанова), с „напрежение, искрено, вътрешно… без истерия, без помпозност. И някак направо, непосредствено и без уговорки” (твърди Гергана Динева); книга, която не настоява да бъде разбрана, защото предлага и друга възможност – „Оставям я да ми въздейства фонетично, с откъслечните образи, които успявам да си представя. Не зная думите и имената дали са препратки към други текстове или исторически факти, които аз не познавам, или са използвани заради мелодиката им, точно тези, а не други. Заради това възприемам стиховете като магьоснически заклинания, които правят друга действителност, съседна на моята, но недостъпна за мен. Това възприятие обяснява и малкия обем на книгата – магьосниците нямат нужда от твърде дълги вълшебни думи, вълшеството им е концентрирано” (обяснява Мария Донева)…