Tag Archives: проза

„Ела и ме спаси“ – точният баланс между документиране и разбиране

[…] Героите на Емилия Милчева са онези хора, които срещаме всеки ден – разминаваме се с тях по улицата, с нищо не ни се струват отличими и специални, и те всъщност не са. Не са изключителни или запомнящи се. Но са едни от най-пълнокръвните и живите. […]

Диана Мъркова: Писмо до татко

[…] Ния също се чудеше какво се случва с писмата на брат ѝ, затова ѝ хрумна да проследи пътя на последното, щом той го връчи на пощальонката. Момичето я последва, както беше яхнало пръчката конче, и с учудване установи, че тя не занася писмото в пощата, а го дава на майка им.[…]

Мартина Недялкова: Самотен пътник

[…] Ти бе просто самотен пътник. И преминаваше през този чужд свят без перспектива за връщане. Затова и безкръвният ти протест си оставаше плътно затворен зад железните порти, където бе заключил острия си ум и чувствителната си душа. […]

Красимир Димовски: Пазачът на нощта

[…] Веднъж невинно го попитала защо се срещат само по тъмно, а той ѝ обяснил, че денем мъжът твори: едни – картини, други – машини, останалите – история. Мъжката гмеж творяла на едро и дребно, а това било изнурителен труд и добре, че господ им пращал нощем по едно ангелче като нея, за да им повдига умората. Юлка му вярвала, самоотвержено. А докато притихвал след любовната ѝ буря, която се пораждала в дълбините ѝ и всеки път го завихряла неизтощимо, в главата му полепвали разни мисли. […]

Боян Тончев: Понякога

[…] Понякога откриваш най-добрия си приятел в асансьора на някое учреждение. Не се познавате, но погледът му разказва истории, които сте преживяли заедно още като деца. В късна пролет сте крали череши от двора на съседа, а после сте бягали презглава от злобното му куче. […]

Боян Тончев: Когато темите се изчерпаха

[…] Сега обаче добре знаем, че предопределеността не е нещо, което прозираш в бъдещето, а което сам сглобяваш назад в миналото. Определеност в предишното, преди-определеност. Бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото, без да се съобразява с предначертаности. Чертаенето идва едва след това, докато събираш останките, разпилени след случилото се и от тях се опитваш да построиш настоящето си. […]

Иван Станков: Късна смърт (четвърта глава)

[…] Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. […]

Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

[…] Когато Мария връща този телевизионен спомен в мислите си, продължава да лежи на плажа с уста пълна с пясък. Лежи и се опитва да прогони чайката, която сякаш иска да избоде очите ѝ. Мария маха с ръце, чайката се плаши, ала пак се приближава. Глупава работа. Мисли си Мария. Човек не може да умре на спокойствие. Човек не може да умре поне като герой в собствените си мисли. Все ще се появи някаква нещастна птица, която да го разсее… […]

Ралица Райкова: Солта на земята

[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]

Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)

[…] Не си единствен на света. Мислех си аз, докато го наблюдавах. Има още някой като теб. Някой, който прилича на теб. Някой, който да разказва. […]

Иван Станков: Късна смърт (втора глава)

[…]   Наистина ли смъртта бе по-силна от човека и там ли е кучешкият зъб на всички страхове – това остана въпросът на живота му и докато навърши сто и четиридесет години, след участието си в две балкански, една европейска и една световна война, след няколко революции и цяла камара преврати, не можа да намери нито един отрицателен отговор. Надяваше се вече само на своя собствен край, който трябваше да бъде някъде много наблизо, но той не го виждаше. Годините ми пречат да го видя, пошегува се сам и то наум, както правеше от един век насам. […]

Цветозар Цаков: Без колан

[…] залегнах аз, ей така, както си вървях, да снимам един охлюв на тротоара. Той хич не се трогна от съвсем близкото ми присъствие, а продължи да си пълзи, на първа скорост и без предпазен колан, с несъзнателната смелост на всички изгреви […]

Андриан Захариев: Вкус на сънище

[…] Няма да намеря покой, докато не видя как залезът слиза с твоите глезени;
докато не чуя как вятърът прошепва името ти на езика на глициниите. […]

Александър Байтошев: Проект Анима (1)

[…] Седя в голата стая. ТЯ влиза и ме вижда.
На лицето си носи маска на лисица.
Ръцете ѝ са сини. Гали тялото ми и аз не се страхувам […]

Момчил Миланов: Лято в Бурландия (откъс от втора глава)

[…] Рехавият сняг изчезваше още преди да е докоснал паважа. Щерн хвърли поглед назад и видя приближаващия се трамвай. Защо все така се случваше, че трябваше да тича? Ако разписанието на градския транспорт се спазваше, той пръв би го закарфичил над леглото си, докато го научи наизуст, но това беше напълно безсмислено упражнение по мнемоника. […]