ервитьорът седи зад гърба ми. Чувствам го. Очаква всяко наше кимване, поглед, ослушва се за жестове. Перфектен и деликатен е. Пепелникът изчезва понесен от ръката му, с артистично метната бяла кърпа отгоре. Виждам профила му, гладкото му лице, дори имам чувството, че усещам дишането му…
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
Tag Archives: „Черни маслини и двама мъже“
Силвия Томова: Ел Ниньо*
Казва ми „Сега точно не мога. Не мога да помогна…“ Точно така каза. „Не мога да помогна…“ После млъква. От другата страна на линията. И до мен достига само предпазливото му дишане. Колкото да чуя, че е там. Че е все още отсреща…
Ваня Константинова за „Черни маслини и двама мъже“
Преди да прочета предишната книга с разкази на С.Томова „Добър ден, Р.” и новата „Черни маслини и двама мъже”, дълго време наистина се тревожех, че след неповторимия Г.П.Стаматов в българската литература градският разказ отсъства. Нямам предвид градските теми, за тях се пише много. Пише се много за герои, чието местообиталище е градът, които работят в офиси, ядат сандвичи и пият капучино. У тези, да ги наречем условно „псевдоурбанистични” герои, прозира неприкрита носталгия по идилията на една патриархална невинност, едно нежелание за раздяла със сигурността и закрилата, които предлага малката, ограничената общност, една тъга по „изгубения рай” на родовите правила…
Силвия Томова: Снимка*
Този миг е за снимка. Така си помисли. Миг преди ръката на събеседника му да застине за секунда в пространството и пръстите му да докоснат брадичката. Този контрастен момент, когато гласът на мъжа отсреща заглъхва в гърлото и меката мъртвешки бледа длан докосва лицето, осеяно с червени петна.
Премиера на „Черни маслини и двама мъже“
За 25 юни (петък), от 18 часа в столичната книжарница „Хеликон – България“ е насрочена премиерата на новата книга на Силвия Томова – „Черни маслини и двама мъже“ (2010 г., „Сиела“)…
Силвия Томова: Асансьор
Познавам тази жена. За малко да го изрече. Както се е отпуснал във фотьойла и мързеливо наблюдава екрана. Да, обаче каза, вместо това. Просто едно „да“, което стигна до нея и тя въпросително го погледна с дясното си око.
Беше съвсем малък. Чакаше асансьора в онази тъмна сграда, която миришеше на риба и урина, с изпочупените пощенски кутии и железни врати. От етажите се носеха гласове, музика, чегъртане… чуваше походките на хората, обути в меки, залепващи по пода чехли. После звуковете се смесваха, в ушите му нахлуваше какафония, а в черепа трепкаше страх…
