Публикации в категория Авторски текстове (ЛФ)

ЛФ – „Литературата като факт“ – рубриката за публикуване на текстове, които (според нас) имат правото да „останат“: разнолики, разностъпни, но зримо зрели.

Райнер Кунце: Две стихотворения

Коректури
                        Ръкописът на твоята книга е… под печат, и коректурите
                        скоро ще бъдат коригирани
                        – сякаш казах „издигнат“ си (Евалд Озерс, 1973)
1
Изморих се да издигам флагове, приятел.
Само над един флаг
искам да се закълна.

2
Над флага с любовно стихотворение.
Get the whole story »

Жермен Дрогенброд: Преминаване

Зимата носи своя студ,
покрива със скреж и северен вятър
голите клони
на мразовития декември.
Get the whole story »

Теодора Лалова: „еднаистория“, разбира се, не е просто една

„еднаистория“ от Джипи (псевдоним на Джан Алфонсо Пачиноти), превод – Нева Мичева, визуална адаптация – Кирил Златков, редактор – София Несторова, изд. „Жанет 45“,2020 г.)

  Живея в Белгия – страна, в която комиксите са част от националната култура. При все това, до момента самата аз не се бях интересувала от графични романи, с две изключения. Едното е свързано с преместването ми в Льовен като студентка – помня колко учудена бях при първия сблъсък с библиотеката на един от съквартирантите ми. До учебниците по право, романите и поезията, изпъкваше и тежка лавица с комикси. До тогава моята представа за комикси се заключаваше в Тинтин или пък Marvel, т.е. или истории за деца, или пък такива, които изискват специален интерес. Съквартирантът ми даде назаем негова любима графична новела за Рембо – да ми покаже, че може една сериозна история („за възрастни“, ако щете) да се разкаже и така. Второто лично изключение е поредицата “Les Cités obscures”, илюстрирана от белгиеца Франсоа Схойтен. Измислен свят, в който хората живеят в градове-държави, всеки един от които се е развил по свой собствен начин и се отличава със свой собствен архитектурен стил. Схойтен е силно повлиян от ар нуво, а рисунките му за пръв път ми разкриха комиксите като визуална наслада.
  Получих „еднаистория“ като подарък от издателството срещу ангажимента да споделя честното си мнение за книгата. Благодаря сърдечно, Манол Пейков!
   Ето какво открих: Get the whole story »

Паоло Валесио: Спомените не принадлежат на никого

                              На М. П.
Приятелка ми беше разказала за това:
когато ковчегът на сестра ѝ бил внесен в църквата,
„точно в този момент“ лъч светлина
от небето (през пролетта май беше?), тогава облачно,
разцепил църквата на две.
Get the whole story »

Иван Христов: Бдин ХVІ

         На проф. Симеон Янев
Днес,
18 март,
беше слънчев
пролетен
ден.
Днес
никой
никого
не уби,
Get the whole story »

Франсиско Бринес: Две стихотворения

Песен на безсънника
Все още е нощ и петелът кукурига.
Get the whole story »

Ана Кейко: Една празна чаша

Видях една чаша пълна с пролетна вода.
Тя е част от тялото ми.
Get the whole story »

Йоана Станческу: Всичко, което обещах на баща ми (фрагмент)

  (…) Всичко започна преди няколко месеца. Една вечер, както си седеше на дивана във всекидневната, под етажерката, където беше подредил книгите на всички южноамерикански писатели у дома – ще ги сложа всички тук, за да са лесни за намиране – татко започна да хълца. Гледах как коремът му подскача нагоре-надолу, докато устните му се впиваха една в друга, както две тела се сливат в спасителна прегръдка. От време на време брадичката му се овлажняваше от струйки стомашен сок. Кризата продължи цяла нощ. Get the whole story »

Мигел Ернандес: Последна песен

Боядисана, а не празна –
моята къща е боядисана
с цвета на велики
страсти и нещастия.
Тя ще се завърне от ридаещото място,
Get the whole story »

Валентина Шчербан*: „Обещаният град“ (фрагмент)

   Тогава ги видях.
   Спомням си го, сякаш е прясно преживяно. Всичко стана толкова бързо, че дори не успях да осъзная, че търсеха мен. Първо бяха две точки в далечината. После мина автобусът и ги покри с гъст облак от прах. После отново се показаха. Видяха ги всички хора в града.
   Всъщност бяха две жени на велосипеди. Когато бяха на около десет метра ги познах. Бяха сестрите на майка ми. Никога не бях и помисляла да се виждам с тях отново. Не се бяхме срещали толкова дълго, че бях забравила за тяхното съществуване. Нямах никаква причина да ги очаквам, но ето че стояха пред мен от плът и кръв.
Get the whole story »

Олга Щефан*: езикът

дай ми елитарния език
на поетесите от края на века
които
откриваха тялото си,
а в него
остро копие.
Get the whole story »

Вероника Д. Никулеску*: Всички деца на книжарката (фрагмент)

  Разбира се, че исках да се самоубия. Тогава в Сибиу, през месеците непосредствено след смъртта на детето, безброй пъти тръгвах на разходки, от които си мислех, че няма да се завърна. Отивах до парка Под елшите, минавах от другата страна на река Чибин, излизах от крайните алеи и после се спусках по стълбата на Пасажул Спиталюлюй, към улиците Мунтенией и Молдовей, до квартал Щранд. Оттам поемах още по-надалеч по Марамуреш, където железопътната линия ограждаше града, докато оплаквах всичко отминало, което нямаше как да се върне. И си представях, че това е краят. Get the whole story »

Рабиа Джелти: ти избираш

Когато си влюбен,
всичко е възможно:
би могъл да бъдеш така светъл, например,
като заблудена светкавица,
Get the whole story »

Дениз Отай* – Mood: крайморско

Имаше дни, в които живеех
само за тялото.
Не чрез, а за него,
за хедонистичните му тръпки.
Get the whole story »

Лавиния Бранище*: Авариен изход

  Разговаряхме часове наред и когато вдигах телефона и долепях профилната му снимка до ухото си, имах усещането, че мушвам във врата си невидим контакт, който ми позволяваше да се свържа с неговото съзнание. Когато гласът му прозвъняваше, усещах как протича електричество.
  Исках да му споделя, че разполага със сила, която може да запазва равновесието в цяла слънчева система, гравитация, на която нищо не може да устои. А също че се чувствам разголена, когато разговаряме, защото той наистина ме вижда. Че мога да му доверя всичко и той ще разбере не само върха издигнат от думите ми, но и цялата ледникова шапка, която го покрива.
  Само след няколко дни бях готова да му кажа колко се радвам да го чуя, защото наистина се чувствах така. Бях толкова щастлива, че дори се усещах красива.
   Е, добре е, че не му казах нищо от това.
Get the whole story »