„накъде носиш този мъртвец“
„това е моят мъртвец“ ми отговори и усетих
ръцете ѝ
да ме стискат още по-силно
оттласквам се от нея
„ние така си ходим“ каза „в действителност той
носи мен“
…
„накъде носиш този мъртвец“
„това е моят мъртвец“ ми отговори и усетих
ръцете ѝ
да ме стискат още по-силно
оттласквам се от нея
„ние така си ходим“ каза „в действителност той
носи мен“
…
Докато се опитва
да наизусти любимия си стих –
„Да бъде светлина“,
светулката
пунктира
със заекващи светкавици нощта…
движиш се бавно в болката като в жена;
тялото ти се приплъзва в жестовете ѝ, в студената
ѝ ръка,
миришеща като навън,
завива те с одеало, слага длан на челото ти
и цялата топлина на тялото ти
дебне бавното приближаване на косите ѝ…
Преди,
докато крачех в тъмното,
за да не сбъркам пътя си,
се взирах
не пред себе си,
а към небето…
Фосфорният блясък на морето, известяващ за вълната,
в чий ли взор попада на брега?..
Живея все по-рядко
напоследък.
По-често съм.
Поддържам огън.
Кърпя ризи…
Момичето
от будката за вестници –
недоловимо скрито
в мърлявата шепа на пазара.
Пилее най-горещите си новини
след ампутирани от спалните мъже…
През някои от сутрините, на отиване на работа,
разполовява
двадесетминутното пътуване
един пресрещнат сред морето
кораб с чуждоземен флаг…
Беше в деня след убийството. Ясно помня”, каза тя и оправи с дясната ръка пепеляворусия кичур, който се плъзна по челото. „След изстрела излязох навън, бях само по халат, исках да говоря с полицаите лично. А ти се въртеше край мен, замаян, размахваше ръце, сумтеше… Изглеждаше като човек, който не знае какво да каже. В тъмното виждах погледа ти, пълен с въпросителни и разширените зеници, които впиваше в мен, сякаш зная всички отговори. А встрани, на няколко метра от нас, под червеното одеало, което метнах отгоре, лежеше трупът. Беше съвсем малка купчинка, сякаш бяхме покрили дърва за огрев, за да не се мокрят. А не валеше…
Поетът Роджър Крейк гостува в София: 23 март (понеделник) Роджър Крейк ще чете нови творби Софийска градска библиотека, пл. „Славейков“, 18:00 ч.
Пада тишина.
Устните изпръхнали
от щастие.
В чадъра свиваш
останалото от дъждовни
облаци,
като във торбичка
от вечеря в ресторант…
Не формата,
нито съдържанието. Няма значение
нито какво казваш, нито как го казваш.
Значение има единствено
шумоленето на листата турскосиньото на небето
значение има само онова
което ти говори…
След чаша топло бяло вино
усмихвам се на всеки.
Добричка съм. Но ще ми мине.
Прибирам се полека.
Избирам си по-дълъг път…
На 17 и 18 март – два града, четири премиери… И още два пъти по две за следващите два дни…