Дали в началото бе суета, дали сме полубожества, дали праведността е опиат… Дали Е, дали СМЕ? Възможно ли е да търсим себе си и да открием Бог? Или да търсим Господ, но да намерим човек? Новата книга на Елица Мавродинова съдържа много важни отговори във въпросите, които задава. Какво е да си дъщеря, творец, самотник? Какво е да си човек? Отговорът е в самия въпрос.
„СЪМ“ е третата стихосбирка на поетесата след „Спектъра на бялото“ (2006) и „Търг за ореоли“ (2008). Макар тази книга да е на голяма времева дистанция от другите две, тя ги допълва и надгражда. „СЪМ“ е под формата на поетично-визуален албум, като на гърба на всяко стихотворение има картина. Художник е Венета Гълъбова, чиито илюстрации са не просто допълнение към текстовете, но и самостоятелни произведения на изкуството. Представянето на книгата беше съпроводено с изложба, която остана цял месец в Дом на културата „Красно село“. Така изданието на двете творящи жени още с формата си завладя ерудирани читатели и надхвърли многократно онлайн тенденцията да се правят картончета с въпроси, стихотворения и пр. „СЪМ“ е много повече от карти с поезия. Макар привидно да са отделни фрагменти, картите правят цяла стихосбирка с премислена и прекрасна концепция, в която са вложени много труд и професионализъм. Проектът е с финансовата подкрепа на „Национален фонд култура“, което също създава очаквания за високо ниво. Книгата всъщност оправдава всички очаквания, а Елица Мавродинова Е поетеса, която заслужава да бъде четена.
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
Месечни архиви: ноември 2021
Ивана Хиткова за стихосбирката „Съм“ на Елица Мавродинова: На седмия ден СЪМ
ВБВ: й
„Създавайки нови и неочаквани видрици,
и като смесва произволно всякакви природи,
човечеството отчаяно опитва да пребъде.
И това е същинското народно удоволствие.“
Щ., 1912
Атанас Вълов: Имен ден
Не искам да те именувам
Да те затварям в житията на светци
да се задоволим със лукса
освен „аз“ да има „ти“
да те запиша не в
телефонен указател
Издателствата „АРС“ и Scribens обявяват ежегодния си конкурс за ръкописи на дебютна книга – поезия, проза и хуманитаристика
Издателствата „АРС“ и Scribens обявяват ежегодния си конкурс за ръкописи на дебютна книга – поезия, проза и хуманитаристика…
Мария Игнатова: поетика на ежедневното
погледите, когато знаеш, че още ме боли
прегръдките и как те моля да ме оставиш, защото ще заплача
„да говориш със мълчания“, както ми написа
и тишините преди да започнем вечер да се храним
Теодора Георгиева: Крепости
Крепостта на тънката ти младост,
забулила очите в илюзия за вечност.
Крепостта на тялото,
която едва удържа мислите
Лилия Йовнова: *** (Любовта била дълготърпелива…)
Любовта била дълготърпелива,
но ти недей да бъркаш
търпение – с търпимост,
дълго – с мъчително.
Камелия Панайотова за „Разкази“ на Наталия Мешчанинова: не просто разказ, а съпреживяване
азказите на Наталия Мешчанинова не разказват, а съпреживяват. Градът, в който започва историята, символизира всички малки провинциални градчета, образуващи уж различни светове, които обаче се характеризират с едно – невъзможността да избягаш. Тук Мешчанинова говори за бягството, каквото е – непосилен срам за всяко дете. Бягството само по себе си е мираж, скрит копнеж, а именно невярването в сбъдването на мечтата води до травматични последици, следи за цял живот. Съвсем достойно и правилно тази книга не се и не бива да се разглежда в качеството си на роман: такава реалност не би могла да се напише нацяло. Разграничението на разказите позволява и на автора, и на читателя, да поемат дъх между отделните „епизоди“ на случващото се. Книгата засяга теми, за които може и трябва да се говори много – нестабилни семейни отношения, отричането от собствените си идеи заради „нормалния“ живот, който остава нормален в същия град, където си преживял толкова ненормални неща, сексуалното насилие, напразните опити да запълниш липсващото, но най-вече разочарованието, че това, което си закрилял чрез саможертвите си, е всъщност илюзия. Паралелно текстът изговаря и обичта от и към майката, и как тя се изменя.
Яна Монева: лов на китове
китовете намират партньора си с песен,
измислят различна всеки любовен сезон
и тя пътува хиляди километри желания
ВБВ: Природата е същата
Има едни насекоми, които са много стари
и много, много тънки. Като въздух.
По тях можеш да гадаеш летоброенето
на природата.
Можеш да проследиш как се е изменила
и как се изменя.
Стамена Дацева: Въздух
За въздуха капките дъжд са куршуми,
които го пронизват отново и отново:
ако имахме очите за това, щяхме да видим
Бояна Петкова: *** ( никога няма да разбера)
никога няма да разбера
как така земята не спира да се върти
и от внезапната загуба на инерция
не изпадаме всички в безкрайния космос
как така
Илияна Генова: *** (онова животно в края на тунела)
онова животно в края на тунела
преструва се на светлина
не знаеш
Кристина Апостолова: поле от мечки
[…] обръщаме големи кафяви гърбове
и се отдалечаваме.
Кристина Апостолова: представи си…
[…] искаш ли
да приемем смъртта и живота, рамкиран от нея,
и да умираме свободни и чувстващи […]
