Посрещна ме с радостен лай.
Играхме си, както обикновено
го правим след работа – аз я закачах, казвах ѝ
на шега, че е страшно куче
(а тя на шега ръмжеше и ме хапеше внимателно),
похвалих я, че добре е пазила къщата, докато ме е нямало
(мини-пинчер е – как би могла!).
И тогава ми потече кръв от носа –
една алена капка върху ръката,
която ближеше и хапеше наужким…
Смути се, погледна ме и сведе поглед.
Не бой се, куче, тази кръв
не е от твоите нежни зъби,
недей да се виниш.
Аз също съм от плът и като теб
имам кръв, сърце, очи и зъби.
И ще умра, да (както ти) – но няма да е днес. И
не се притеснявай – ако имаш късмет
ще умреш преди мен
(пък и кучетата живеят по-кратко),
защото аз ще те прежаля по-бързо.
Ела и ме близни по ръката – вече е
чиста.
Не чу нищо от това, което ти казах, нали?
Георги Милев в „Кръстопът“.
Георги Милев в DICTUM.
