Плоски треви
В бележниците треви и тумори,
сентенции от мъртвите за вдъхновение,
понякога наместо камъните теб чета
и нещо много тайнствено откривам
след всяко четене, уж стигам все по-вътре,
дали пък няма да залепна о написаното,
фигурка от детско блокче с апликации.
Ето, плоско никнали туморите ми,
заразите ми се предавали само на хартия
и никой не хваща вяра, а е на смях
на така надрасканите треви.
Само аз си знам
какво е да ставаш художник,
като колко е важно
на прозрачен лист
да нарисуваш много, много заек.
Про-past
Не ми се смей на думите, Анаксиманре,
ти който пишеш не по моите кожи
и ме оставяш да чета написаното,
което никога с мен не е било и няма да го
бъде.
Анаксимандър:
в точката, когато тялото ми кипва
океаните се пръсват и наводняват континентите,
а конниците брулят с ноздри грохота,
така че няма въздух за подпиране
и няма как да не изпълня всички рогове,
така че да се пукнат грънците, грънчарите
и колелата им да спрат в почуда,
в тази точка чувам лопатите да тракат
на гробарите, а те да се шегуват с времето,
с тишината и с бурите на техните жени
и чакат тайно да пропадна в ръцете им,
в точката, когато стигам най-тясното гърло
на книгата (ставам книга), ставам да се поразходя,
да ми мине (демона) и продължавам
както никога
смирено.
В точката, когато книгата ти кипне,
не се разхождай по ръба на страницата –
опасно е…
Там лепнат отровните петна на предните четци –
аз, Анаксимандър, като опитен в тези размери
ти предписвам: по-добре, жено, върви и пиши
хименеи!
Припомняне
Сам разбираш, Лизий, учителят се буди рано,
главата никога не го боли
и гърлото му не пресипва, не ръждясва,
синьото небе над Атина на връх езика му –
готов е да говори, Лизий, още призори,
когато ние двамата с теб тежим,
мъглата в очите пречи ни да виждаме,
а в устните ни лепне още сок от виното.
Това е времето, когато знам колко
още има да се казва,
защото няма дъно на задвиженото,
а пластове на все по-вътре
влизане, което сам страхът ще прекрати
и въпреки омаята на думите,
която често скрива и забавя
мисълта – та виж го, Лизий,
как побит с изправена глава
готов е да ни чуе – ние спим.
Аристипе, въртиш се ден и нощ,
екстазът не познаваш и пречиш
другите да му се насладят
по начин, който той нарежда
и изисква да се подчиняваш
на закони от теб и мене по-големи,
а щом не спиш или кошмари
те пъдят от леговищата, в които
се крие ерос, за да проси още,
върви и записките си преписвай
на чисто, тури ги в ред.
Умът си да пришпоря със седем оси,
с бинтове да вържа всичките си течове,
да няма мърдане встрани от правата
и тиковете си до съвършенство да владея –
едва когато стана господар на себе си,
учителят ще мога, Лизий, да спечеля
и буден будността му да наглеждам
с хиляди очи отворени от всяка пора,
ето че съм порта, ушна мида,
в която без преграда влиза онова отвън –
нали тогава, Лизий, ще чуя, той, което казва.
Аристипе, понякога не те познавам
с дни седиш, думите си не продаваш,
пестиш движения и клепки не обелваш –
решавам, че си статуя на неизвестен бог
и мраморното ти лице любов не ми предсказва.
Гневът ми ураганен е, статуи троши
и само прах по пътя си остава,
да знаеш как те мразя, Аристипе
и колко трудно всичко ми понася.
Ти никой никога не ще владееш,
далеч от мен.
Далече от тебе, Лизий, аз трябва
да стигна нещо или себе си,
но грохот на глигани е в ушите ми,
не помня нито откъде сънят се скъса,
нито колко стени в главата ми се срутиха,
така че въпреки че съм готов на чисто
записките си отново да напиша,
не знам къде започват
и това ме спира, учителя повикай,
той е буден и може да ни спомни.
Очаквайте скоро в DICTUM още стихотворения от новия проект на Камелия Спасова…
