Яна Монева: Дъжд

Публикувано от на август 12, 2013 в 3:21 pm.


дъждът ме настига.
влиза през тавана и стените
на празната стая, за която мисля.
там има един стол, на който можеш да седнеш –
само с гръб към миналото или с лице, ако го поканиш…

понякога
там стои майка ми,
представям си я такава, каквато не съм я познавала –
бременна с мен, ухае на люляци плете и ми пее,
пее сякаш плете, а аз – тогава или сега – чувам.
чувам я…

друг път
в празната стая влиза баща ми, сяда,
стои – усмихнат или сърдит – мълчим.
дори когато му казвам нещо, думите са звук, който сепва –
звук на излитащи гълъби, разпръснати вестници, или вино от счупена чаша.
мълчим – заедно или поотделно…
и си приличаме.







Яна Монева в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.