Миризмата на печени чушки от един прозорец направи софийския квартал по-приветлив и ми припомни, че скоро ще дойде есента. Стори ми се даже, че стъпките вече отекват по-отчетливо и въздухът е станал по-прозрачен, че голямата кооперация и домашните движения в нея – изтракването на вилица или перде, което тържествено се издува навън, сякаш дон Кристобал Колон е легнал в опасен халс, а после рязко се прибира – са затворени в спора от следобедно спокойствие и тишина. Това е то, есента, но тя още не е дошла, само миризмата на печени чушки я предвестява и тъничко се вмесва в миризмата на омекнал асфалт, пари на супи и нажежен трамвай.

  Докато отминавах къщата, от отворената ѝ входна врата се чуха крясъци на деца, екливи от каменните стълбища и си спомних, че една отдавнашна есен съм идвал тук на гости. През 1959 година учех английски в забавачката и седях до две сестри, Бетина и Матилда Пилософ. Имаха шише за вода с необикновена форма, пластмасово и червено, и станах приятел с тях. Било от Унгария.
  Всички си носехме закуски и шишета за вода в малки смешни куфарчета.
Запознаването беше игра и я повтаряхме до безкрайност. Застанах пред тях и казах:
  – My name is Hristo Gjaurov – и те веднага отговориха:
  – My name is Betina Pilosof.
  – My name is Matilda Pilosof.
  По-точно, бях приятел с Бетина, Матилда само стоеше край нас и ни гледаше какво правим. Беше особена. С розово-прозрачно лице, тънко вратле и червена коса. Когато на “цветна гоненица” извикваха да бие червено, тя спираше и се хващаше за косата. Ние ѝ признавахме. С Бетина наливахме вода от унгарското шише в джобовете на децата, крещяхме “Само Левски!”, а Матилда ни следваше навсякъде с притиснати към тялото ръце и ни гледаше строго. Гледаше само така и не говореше с никого, освен с учителката. Комрид Чалъшканова. Когато си казвах името, тя прилежно отвръщаше “My name is Matilda Pilosof”, но питах ли я нещо друго, ме поглеждаше укорно и подканяше с поглед Бетина да отговаря вместо нея. Понякога ми подаваше унгарското шише.
  Един път я попитах, както винаги:
  – What is your name?
  – My name is Matilda Pilosof – отвърна тя автоматично, а аз отвърнах:
  – My name is Matilda Pilosof! – Това “Пилософ” много ми харесваше, като си го кажех няколко пъти наум, в устата ми ставаше сухо.
  Матилда ме погледна строго и очите ѝ се напълниха със сълзи, преляха; едни капеха от бузите ѝ, други се срещаха на разтрепераната ѝ брадичка. Беше червенокоса, но нямаше нито една луничка.
  А унгарското шише не ми даваше мира. Най-сетне ми измъкнаха отнякъде едно шише, което веднага ме изпълни с такава радост от притежаването му във всички бъдещи моменти, че усетих гъдел в стомаха. То беше тъмнозелено, със сребърна капачка-чашка, от едната страна имаше релефно слънце, чиито къдрави лъчи го обхващаха цялото; вътре в слънцето се виждаше човек с везни в едната ръка, а до него лъв. Едвам дочаках да ме заведат на забавачка. Налях на Матилда една чашка, но тя не пожела нито да пие, нито да го вземе в ръка.
  Дали съм бил огорчен? Обичах това шише… Наскоро, вече специално за Матилда, донесох една пухкава заешка опашка и ѝ я подадох. Тя ме погледна изпод вежди и потърси с поглед съвет от сестра си. Бетина умилено зацвърча и тогава Матилда се поусмихна, взе опашката и си погъделичка с нея носа.
  Оттогава вече не ми се сърдеше за “My name is Matilda Pilosof”.
  Приемаше по някоя и друга сребърна чашка вода.
  След часовете, докато чакахме да ни вземат, играехме на “граница”: заставахме с Бетина от двете страни на тротоара и който минеше, го спирахме и му искахме паспорта. В това време Мати, с опнати рамене и тъничко вратле, пазеше куфарчетата и гледаше за нашите. Играта беше рискована: разните лелки се умиляваха и по различни недодялани начини се опитваха да се включат в нея, но суровите старци и нахаканите влюбени понякога кипваха от настойчивите заповеди да си покажат паспортите и трябваше да си плюем на петите. Най-често си изпащаше Матилда. Тя не бягаше.
  Скоро след заешката опашка майка им специално дойде да ме разгледа и разказа на майка ми колко хубаво сме си играели тримата. И да съм им отидел на гости. Милваха ни със склонени глави и повдигнати вежди. Беше ни срам.
  Неделята ме заведоха у тях. Бетина ревеше от някакви отвъдни стаи. Била болна и нямало да играе с нас. Поседяхме сковано с Матилда, докато ни се нарадват и си кажем стихотворенията, после ни пратиха да си играем. Не смеех да беснея без Бети и Мати полекичка вадеше играчките си. Показа ми и заешката опашчица. Аз казвах “My name is Matilda Pilosof” и тя не ми се сърдеше.
  Докато дойдат да ме вземат имаше още много време, цял следобед. Слязохме долу пред тях. Нямаше други деца и почнахме да играем на граница. Събирахме от нападалите есенни листа и ги раздавахме на минувачите за пропуски. Но в ранния неделен следобед нямаше много хора и насъбрахме по цял наръч червени и жълти листа.
  Към нас приближи старец, целият разтреперан и някак особено дръпваше назад рамото и главата си, което го изправяше малко, но пак се свеждаше на треперливи тласъци. Не вървеше да го спираме, но не можеше да прекъснем играта и Мати каза със строгото си изражение:
  – Паспорта, моля!
  Старецът спря, изопна се нагоре и ни погледна с мътни и лоши очи. Приготвих се да бягам, но Мати, която както винаги, не отстъпваше, стоеше пред него и не го пускаше на наша територия. Старецът млясна с венци и рече:
  – Кое е онуй момчурляче?
  Мати веднага прилежно отговори:
  – Това е Христо Гяуров.
  – My name is Matilda Pilosof – добавих аз.
  Старецът ме изгледа.
  – Ти чие си дете?
  – Ами аз съм Христо Гяуров. Ние събираме паспортите, като минават хората през нашата граница. Ето ни я тук границата.
  – Вий сега… – Дядото се отказа да довърши и понечи да тръгне, после спря. – Иван един търся аз, ама де е?
  – Татко му се казва Иван – обясни Матилда.
  – Не тоз Иван. Друг Иван.
  – Ами на кой номер живее?
  – Че жив ли е?
  Не знаехме какво да му кажем. Подадохме му по десетина пропуска. Пускахме го да мине. Старецът отмина с развяна брада, но след няколко олюляни крачки приседна отсреща в кварталната градинка. Държеше нашите листа.
Зарязахме си границата и го гледахме като омагьосани. Мати ми кимна и хукнахме към един висок храст пред него. Мушнахме се там и тя завря горещото си лице в ухото ми.
  – Знаеш ли кой е този дядо?
  – Не. Кой?
  – Това е… – тя говореше съвсем тихичко и тук гласецът ѝ съвсем пресекна.
  – Кой, кой? – викнах аз леко уплашен, а тя ме изгледа със свити вежди и уста, после тупнахме на земята и Мати ми пошушна едвам-едвам, че това е Христо Ботев.
  Олеле, ами сега? Олеле, ами да! Едни ни бяха разправяли, че не бил убит, ами го хванали били турците и го криели, и бил избягал ли, щели да го дадат ли, не знаехме. Не помня какво сме били чували за Ботев, сега това е даденост отвъд паметта, знаели сме кой е, защото веднага разбрахме колко е важна тази тайна. И всичко е вярно, ето го на отсрещната пейка. Хукнахме по алеята. Правехме по един пълен кръг и притичвахме покрай него. Христо Ботев отначало не ни забелязваше, после надигна глава и ни гледаше. И ние го гледахме с извърнати глави, докато претичвахме. Когато вече останахме без сили, спряхме пред него. Умирахме от страх и едвам дишахме. Старецът беше в чисто изпрани избелели дрехи и самият сякаш беше безтелесен и платнен. Викна ни на пейката и седнахме до него. Ботев остави листата и ни разказа приказка, но ние не слушахме добре, съсредоточени в нашата чудесна и безмълвна тайна… Съсредоточени в нашата чудесна и безмълвна тайна, останахме на пейката, а старецът, 111-годшният Христо Ботев Петков, най-сетне избягал от Диарбекир, схванато се изправи и продължи пътя си, а на нас не ни хрумна да го последваме, друга наша игра, игра на следене; избирахме си някого и го следяхме. Но къде ли бихме го проследили?

  А може би сме го и последвали, кой знае, детските спомени се объркват като пътечки от капки по прозореца и всички заедно образуват едно цяло, отдавнашен есенен дъжд, образуват нещо завършено, като тупнала дюля; така със строгата Матилда, със сухото ѝ име, с невинната ми победа, с везни и заешки опашки съм следвал Христо Ботев през граници и слънчеви лъчи, покрай приспани от паметта жълти лъвове и назад са оставали няколко каменни домове за паметници; достигнал съм до сребърната гора със сребърни извори и сребърни чашки за пиене и всичко еднакво е име на детската ми тайна. Кого да питам за себе си? Наскоро случайно срещнах Матилда, но тя беше толкова необикновено красива, сякаш знак на самата красота, че не посмях да ѝ се обадя. My name is Matilda Pilosof.


  Роман Димитров разказва биографията си така: „Роден съм в китната София, в пазвите на Витоша, през 1953 г. Баща юрист, майка – певица. Завърших гимназия в София, „Руска филология“ – във ВТУ. През 1980 г. станах учител, та и досега. Но през цялото време обичах да пиша разкази и ги давах на приятели и любими да ги прочетат. Три мои разказа за сем. Сретенкови бяха публикувани в алманаха „Брод“, последвани от още един – „Не мога да се опиша“. Получих инфаркт, оперираха ме и многото болнични след това ме подсетиха да напиша голяма приказна повест – „Децата на Перун“. За старите ни богове и децата им, за времето, когато хора, богове и змейове са ходели по земята, сядали са не една маса да ядат и пият. Нямам родно село, роднините ми всичките са в градове и затова си спомням какво е било у нас, на Патриарха и 6-ти септември и из дворовете наоколо“.
  Роман Димитров в „Кръстопът“.