***
  Един ден към края на юли 1919-а моят прадядо потеглил за Виена. С картонен куфар, пълен с диадеми, тиари, брошки и медальони, в десницата си, и с бастунче за разходка в лявата си ръка. Със страх в сърцето. С любов в сърцето. Просмуканата от пот риза лепнела по атлетическия му торс, но той не се осмелявал да разкопчее дори и едно копче, да не би да се видят някои от по-високите букви на татуирания върху гърдите му надпис.
  „Gesamtkunstwerk”. Все високи, стройни, наклонени букви. Още майсторът татуировчик – един по-начетен пролетарий, прослужил десет години на английския товарен параход Queen of Russia – му казал, че това е безгранична глупост, универсалното изкуство си е изпяло песента, Климт е умрял, писали за това в „Световен журнал” на Толнаи. Но какво можело да се направи? Прадядо ми го видял някъде и го харесал. В онази фаза на алкохолно отравяне, в която тъкмо бил навлязъл тогава, идеята му се сторила провокативна и софистична.
  Излишно е да се казва, че това се случило още преди втория славен месец март, преди да бъде въведен сухият режим, само защото взелата властта политическа партия си е поставила за цел да се възпрепятства ферментацията на унгарската шира. Продължителната трезвеност поизтрила доста от блясъка на идеалите. Независимо от всичко оттогава прадядо ми ходел така, сякаш носел името на мъртвата си любима, дамгосано на гърдите си.
  – По-добре да го беше татуирал на челото си – ядосваше се често баща ми. – Тогава поне щяхме да го имаме на снимка.
  За жалост, от семейството никой никога не го беше виждал. След 1919-а прадядо вече и пред Господ Бог не се бе появявал без атлетическо трико.
  И през онзи юлски ден само пооправил вратовръзката си – с една ръка, защото не смеел да остави картонения куфар. Мислел си, предполагам, мислел си, че в ръката си държи каузата на пролетарската революция. Изгубената кауза на пролетарската революция, но никой не се осмелявал да изрече това в Дома на съветите, докато насипвали двайсетте кила бижута в картонения куфар…

Очаквайте на 2 септември – чрез издателство „Ерго”, в поредицата „Модерна европейска проза” – романът на Ноеми Сечи „Комунистът Монте Кристо“.


  По заръка на комунистическия вожд Бела Кун касапинът левент Шани заминава за Виена. С куфар злато в ръцете, с любов и страх в сърцето. Каузата му е да спаси Унгарската съветска република. Планът се проваля, но и след изживените в затвора изтънчени мъчения Шани продължава да е непоклатим във вярата си.
Очаква го двойнствен живот: буржоазно охолство със съпруга и деца реакционери, а вън от дома – нелегалното движение и една любовница еврейка, потомка на стар революционен род. Идва ред на световната икономическа криза, фашисткия режим, еврейските гонения, обсадата на Будапеща през ’45-та, революционните бесилки от ’56-та. Едва тогава научаваме има ли по-голям грях от това, касапинът да бъде вегетарианец…
  Кое е човешкото лице на комунизма? Нима годините на червен терор крият житейска ирония? Унгарската история от началото на ХХ век до революцията през 1956-а, в примката на паневропейските катаклизми, през очите на един касапски чирак – различна от всякакви стереотипи.

  Унгарската писателка Ноеми Сечи (р. 1976, Сентеш) завършва английска и финска филология в Будапещенския университет (2002), както и Института за следдипломна квалификация по журналистика на вестник „Непсабадшаг”.
  В Хелзинки написва първия си роман „Угрофински вампир” (2002). В периода 2002-2004 г. сътрудничи на либералното списание Magyar Narancs и е редактор на литературния сайт terasz.hu. С втория си роман „Комунистът Монте Кристо” (2006) печели Наградата за литература на ЕС през 2009 г. Същата година издателство Ulpius публикува книгата ѝ „Последният кентавър” за живота на будапещенската анархистична младеж. От 2010 г. Ноеми Сечи е редактор в издателство Európa Könyvkiadó, а през 2011 г. излиза последният ѝ, засега, роман – „Безпокойните”, разказващ за емигрантите от Унгарската революция и борбата за свобода през 1848-49 г.
  За творчеството си е удостоена с престижната награда за литература „Атила Йожеф” (2011).

Книгата се публикува с подкрепата на Програма „Култура“ (2007-2013) на Европейския съюз, Националния културен фонд – Унгария, и Институт Балаши – Унгарски културен институт в София. Превод от унгарски Юлия Крумова; художник Калина Димова; цена 14,00 лв., 432 стр.; ISBN 978-954-8689-46-5.издателство „Ерго”