едни светлини, които никога не съм виждала
на някакъв гръцки остров
аз сгъвам на две опаковка от шоколад ION,
опитвайки се да разчета надписите, напечатани на непознатия език
над клончето с цветове в розово-бяло
(череша?
круша?
ябълка?)
моите лични предпочитания винаги биха наклонили везните към крушата,
крушата във всичките превъплъщения на този плод,
който,
ако е мек,
не може да изтрае повече от една нощ в горещината на острова
без да хване бели червейчета и от онези мънички черни мухи,
които карат зеленото да ръждясва в кафяво.
Аз сгъвам красивата опаковка от шоколад,
за да я съхраня изгладена в тетрадката, където си запазвам това-онова,
без да знам, че точно в същия момент
на една улица в София
ръката на пощальона приплъзва едно цветно картонче в кутията ми,
картичката с фойерверките над Кот Д’Азур,
която никога няма да видя,
защото в последния момент пощальонът размисля,
решава
да я запази за себе си и своите пръсти,
докосвали толкова други хартии,
към нито една от които, обаче,
не е усещал изведнъж такава близост,
както към картичката, която някой е решил да ми изпрати
от празничните светлини над Кот Д’Азур.
Весела Кучева в „DICTUM“
Весела Кучева в „Кръстопът“
