(портрет рисуван с камъче от хълма –
из „Наръчник за поетично митологизиране на града“)

Дори онази октомврийска флейта да ни води,
и гледаме как в танц, сред клоните, сатирът се
разчеква, и като феникс горе се разпалва,
и падат под краката му опърлени блюда от листи,
което и от тях таз гущерова кожа да пропее,
олющена от зъбите на жегата
във пръстите ни – ще видим там онези змии
и огнените им езици, подготвящи дървесна пепел,
виж как сипе се върху косите ни
– Градът –
и тази скръб печална е песента на
коренищата (сами са сукали смъртта),
чуй! – колко дълго гърлата им са пили
студ и виж как във дълбокото им дъно,
където между мъжеца – десетки
сливици луни са ставали на ледени висулки,
виж и чуй звука на гниенето там
– Градът –
луната блокче леден къс, толкова е бяла
под свенливо разсъбличаща се майка,
и настиват дървесните стави, придържащи
нощните нарове на небето, узрели в
плодове оранжеви и бледно засрамени
съзвездия, пулсиращи от толкова далеч
под ритъма на тъпана космически –
опъната е черната му кожа, посипана със звезден
прах, по най-далечни граници из конусите
на очите ни, бам!
– Градът –
онази дълга черна палка, запратена
е към сърцето, ударните на вселената
за зажужали в минорни цветове и
халите се спускат, както гладни хрътки, по
вертикалите на невидими отсечки, завързани
в прозоречните халки – потръпват червените
пердета под адски дъх на дяволи –
– Градът, градът, градът –
узряват бавно под ламята-планина
светещите портокали, а в премрежения
поглед на късогледите се забиват
цитрусови кръстове и гробище е долу
– Градът –
виж и чуй онази друга пролет,
разцъфващият ѝ хербарии по
червената поляна на пердетата,
когато слънцето е под земята
и върху стъклото никнат ледени
цветя, онази октомврийска флейта води
ни и тук за карта ползваме смъртта,
сред самоубийците-дървета забравили
да сучат, когато хрускането на пръстта
се е превърнало във мраз, писецът
остър – камъкът на склона –
издрасква, сякаш нокът, в дъната на очите ни
пейзаж, дървото на живота,
под краката ни, засмукани в последните треви,
са смазани фенерите
– Градът –
онзи огромен парк със портокалови дървета,
в чийто крипти дънери сънуват живи
мъртъвци.






  Захари Захариев в „Кръстопът“.
  Захари Захариев в DICTUM.