Не слизам от погледа му.
Без мен не вижда по-далече от носа си.
Обсъжда ме в множествено число, а съм едно,
едно нещо.
Очите му зад мен пропадат в по-дълбоки ями,
докато аз търся гледка, достойна за ленивата възхита
на веждите.
Понякога върху мен падат мигли
и си пожелава нещо.
Понякога остават следи от пръсти:
мислил е какво да си пожелае.
Правя така, че да му вярват когато говори.
Чупил ме е три пъти
и не научи нищо.
Нощем ме слага в ковчег
и не подозира за това щастие:
да загиваш по тъмно, прегънат
в прегръдка
с меката синя кърпа.
А сутрин да възкръсваш,
за да му покажеш пак
деня.
Първата публикация на стихотворението е в „Литературен вестник“, бр. 37, год. 22 (2013), с водещ редактор на броя Едвин Сугарев…
