Помниш ли как седяхме онзи следобед
и си приказвахме за нуждата да говорим?
Отвън хвърчаха мъже като херувими
и махаха с вилици. А ние се смеехме, защото
бяхме разбрали номерата им.
Бяхме опитвали тези полети и ни болеше
главата. Затова не вкусвахме рицината. Само я
точехме с хълцането на смеха и поливахме
недостатъчното.
Ех, Марта! Да бяхме пили!
Да бяхме ги дочакали да кацнат,
вместо да им подаваме мръвки,
които улавяха със свистенето на
ракети за тенис.
Късахме от собствената си плът:
гърди, рамене, бедра –
цели парчета от упованието ни.
И нищо чудно, че остана смехът.
Само той остана.
Стихотворението е включено в книгата на Екатерина Григорова „Фарадеев кафез“, „Жанет 45“, 2013 г.). Още една книга, за която искаме да напомним.
Екатерина Григорова в DICTUM.
Екатерина Григорова в „Кръстопът“.
