Звъня. Никой не се обажда. Пак звъня.
Отварям с пръсти щорите – пресечката,
осветена от пропукваща улична лампа, е пуста.
В стаята е странно тихо, нещо внезапно казва: пук.
Подскачам от страх и тогава чувам
силния тропот по стълбите,
думкането по вратата.
Изтичвам в коридора, поглеждам през шпионката и виждам очите ти,
приближени към мен от другата страна. Отварям рязко и ти,
взела достатъчно преднина, успяваш да влезеш в безопасната зона.
В бързината успявам да зърна как те бягат след теб,
как те гонят, въоръжени до зъби с хладни оръжия,
които забиват с ярост в заключената вече врата,
облепена с ваденките на детството ти –
спайдър, спрайт и спрингс,
барби, батман, бамби, бим.
Уоли, уокмен, уинтър, уинкс.
Поглеждам отново през шпионката. Празно осветено стълбище.
Спасена си, казвам аз, тях вече ги няма.
Там са, казваш ти, те винаги са там.
Битката едва сега започва.
