Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо…
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: „Разпни го!“
и ревна след това:
„Пусни Варава!“
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.
Георги Рупчев в „Кръстопът“.
Георги Рупчев в DICTUM.
май 12th, 2014 at 1:12
[…] Валентин Дишев чете стихотворението на Георги Рупчев “Начало на мемоари”: Георги Рупчев в “Кръстопът”. Георги Рупчев в […]