Това е една от най-взискателните към читателя книги, които познавам (а аз познавам много книги). Никак не е лесно да попаднеш в кръга на онези, които тя ще избере да допусне до себе си – проверява внимателно дали сетивата ти имат дълга културна памет, дали са способни внимателно да следват пластиката на некрещящия знак, дали имат вътрешен обем, позволяващ на шепота да отекне и се превърне в ясно изговорен свят, дали са способни да се движат достатъчно свободно, за да разчитат перспективи, редуващи погледа отгоре, обзиращ по-пълно, но подравняващо, с този на плътния, дишащ хоризонтал, жаден за хоризонт… И толкова по-радостно е да виждам, че избраните, разчелите книгата и себе си през нея, стават все повече и повече.
  Днес не искам да я следвам. Искам просто да се вглеждам в нейната текстура… Да оставя оптиката на своята мислеща чувственост да говори ту през грапавата, с режещи ръбове, структура на снежните кристали на повърхността, ту през плавното потъване в тяхното сливане, в превръщането им в пелена, отгоре студена, която топли… да почувствам драскотините, които някои от стиховете, изговарящи вятъра на самотата, ще оставят по лицето ми, да вкуся други с изплезен език, със сякаш безпричинния възторг на „тук съм”; да коленича, да притихна, да се вслушвам в тях, засипващи ме, но рисуващи обема ми, превръщащи го и в площадка за игра на светлината, и в убежище за сенките… а после – събуждащ се – да размахам ръце… да изрисувам „снежен ангел”… „Северна тетрадка” го иска от мен. И ми го позволява, а аз съм ѝ благодарен…
  После се вслушвам в акордите, оставям се да бъда проникнат от каноничността на припевите в тази книга и тяхната синхронизираща така раздалечено във времето изричане на живеенето (начинът, по който се преплитат затрогващите хорове на Прибалтика с един средиземноморски архетип… сагата, озвучаваща одисея)… И чувствам как в пространството на двете драматургични линии, изричани от едни и същи текстове, в една и съща последователност – на осмислящото всяко пътуване завръщане като подреждане на света, на йерархиите и смислите, и в същото време, вече в модерността, ужасът на завръщането като обещание за бит – мога да се чувствам едновременно свободен, вречен и обречен на един многовековен (и живян) цивилизационен мит, мога да дишам историята като лична съдба. И на този обем на книгата – при това неподчертаван от автора, несуетно измълчан – държа много. И на шанса, който той ми дава като читател. И за него благодаря.


(Марин Бодаков, „Северна тетрадка“, Издателство за поезия „Да“)


_____________________

  Бележка на автора: Текстовете с пояснение „глоси“, които правя публични, не са „ревюта“ на книги, а още по-малко имат претенцията да бъдат определяни като „литературна критика“.
  Ще си позволя да припомня, че „глоса“ означава „език, нещо казано…“, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст. И независимо дали го искат, понякога пораждат нов контекст за неговия прочит.
  Аз се опитвам да направя това – да събера отбелязванията по моята сетивност и мисловност, вписани от една книга (докато аз съм ги вписвал по нейните страници), да възпроизведа промяната в мен, която книгата е осъществила, новия контекст, който тя е създала… с тихата надежда, че той може да бъде още веднъж споделен – вече като част от нейната съдба…
  Да – и пиша само за книги, за които не мога и не искам да не пиша…