Нели Лишковска: фрагмент от романа „Ключовете на Рая“

Публикувано от на април 6, 2014 в 5:58 pm.


Корицата на книгата(глава 15)
   
  Вила 01 беше наета от високо, сухо момче, с вид на нещастно влюбен. Или наркоман.
  Бледото му издължено лице беше почти синьо. Сякаш във вените му течеше онази аристократична синя кръв, на която особено държеше класическата европейска литература. Европейска. Защото другите части от света нямаха класическа литература.
  Светлите коси с едва забележим риж оттенък се спускаха чак под ушите му.
  Естествено, момчето не беше наркоман, въпреки емблематичния си вид.
  Поет. Беше поет. Всъщност, пристрастяването към поезията е еквивалентно на наркомания. В някакъв смисъл.
  Поетът беше потърсил усамотение тук, за да завърши книгата си. И работеше усилно, не можеше да му се отрече. Почти не излизаше от стаята с лаптопа. Носеха му закуската и обяда тук.
  Близначките, разбира се, го поканиха на празника си.Той, разбира се, учтиво отказа. Те му обещаха, че няма да са особено шумни, даже хич. Той изрази силна надежда, че наистина ще бъдат по-тихи, за да не смущават вглъбението му.
  Наистина не го смутиха.
  Из хотела се шушукаха всякакви истории за Поета. Разправяха, че дори бил получил някаква забележителна награда. При връчването ѝ обаче, вместо да благодари, я повъртял в ръце и накрая измърморил… наградите са за живите, защото ги радват; наистина не разбирам защо я получавам точно аз; нито съм радостен, нито съм жив…
  В друг случай – при някакво изстъпление от някаква хиена, т.е. журналист, подхвърлил криво усмихнат… не си правете идоли; ще ви разочароват… но вие сте гений, знаете всичко… да, зная всичко и не, не съм гений; истинският гений признава, когато не знае нещо…
  Литъл се бе опитала да го заговори на два пъти, но той рязко я беше отпращал с довода, че работи и не желае да се откъсва за дълги разговори. Все пак близначката беше разбрала, че в последните двайсет години поетът живеел повече в Париж, отколкото в родината си. При което тя беше изтърсила лекомислено, че предпочита повече Бавария или Прусия.
  Поетът се беше изсмял… аха, навсякъде – в Бавария, Саксония и Прусия – където градовете имат имена на морги…
  По-късно Шърли я осветли, че това били стихове от някакъв френски поет.
– Така ли? – бе се ококорила Ърнестина-Герина. – А аз, глупачката, му обясних, че не съм посещавала моргите във въпросните области и изобщо не обичам моргите…
  Шърли се бе смяла до сълзи. Но после се беше размислила.
– Спомних си още един стих от този френски поет.

Подобно думата следата се бунтува
Тя се връща
във вид на текст изгубил всичко
Минал през смъртта

– Ама този френски господин явно е имал някои психически отклонения. Не че нашия Поет е съвсем наред. Само за морги и смърт ли е писал? Не разбирам.
  Шърли ѝ отговори отново със стих от Деги. И отново Литъл не можа да разбере.
…пиша за да не разбираш…
  Няколко дни по-късно станаха свидетели на нещо интересно.
  Служител от хотела започна да коси ливадата между вилите. Бензиновата косачка обаче нещо се прецака. Мъжът я върна в сервизните помещения и домъкна оттам една коса. Най-проста коса. Към обяд при него дотърча една от камериерките и запъхтяна му заобяснява нещо. Той остави косата по средата на поляната и забърза след нея към основната сграда.
  Малко преди това около вилите забелязаха една от гостенките на хотела, която се разхождаше с огромен пъстър шал на раменете и книга в ръка.
  Жената видя изоставената коса в недоокосената нива. Огледа се. После спокойно свали шала и го остави с книгата си под близкото дърво. Взе косата и започна да коси.
  Равномерно. С отсечен плавен замах, сякаш беше косила цял живот.
  А може би наистина беше?
  Близначките и Шърли хапваха на верандата. Адвокат Вълчев им беше правил компания, но после се бе върнал в хотела. Юлия и синът ѝ караха водно колело в езерото.
  Поетът беше пред лаптопа си, както се предполагаше.
  За всеобща изненада, само след минута той излезе на стълбите пред вилата си. Намести се в люлеещия се стол и загледа безсрамно косящата жена.
  Косите, вързани на тила, се бяха разпилели.
  Когато жената спря, за да наточи инструмента, той бързо скочи и отиде при нея.
… ако и Оная с косата изглежда така, веднага тръгвам с нея…
… трябва първо Тя да те повика…
… повикай ме…
… не зная името ти…
… стефан…
… ана…
  След сътворението на човека, Бог вече не може да познае самия себе си.
  Изви се бурен вятър и заваля. Сякаш небето не беше съгласно и искаше да ги предпази от тях самите.
  Близначките и Шърли побързаха да приберат масата, възглавничките и дрехите от верандата. Скриха се в къщата.
  Преди да затвори добре вратата, за да не бъде отнесена с все пантите, Шърли метна поглед към ливадата.
  Стефан и Ана продължаваха да стоят един срещу друг. Гледаха се мълчаливо. Студеният вятър, дъждът, мракът, които настъпваха отвсякъде, сякаш изобщо не се отнасяха до тях. Или просто не ги забелязваха. Защото бяха минали в друго измерение, виждаха нещо друго, което беше много, много по-важно.
  Едната близначка беше се вмъкнала в банята. Другата си правеше чай. Шърли заключи вратата към верандата. Дръпна тежките завеси и включи телевизора, за да чуе синоптичната прогноза за следващия ден. Тук се ловеше само една местна програма, радиото пращеше, нямаше интернет, телефоните немееха и изобщо комуникациите им бяха под всякаква критика. А тази буря сега допълваше апокалиптичната картинка с капка екзотика.
  Беше красиво.

Нели Лишковска




  Нели Лишковска в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.