Авторски текстове (ЛФ)

Клаудия Емерсън: Последна Коледа

Публикувано от на юни 23, 2014 в 9:33 am.


И двамата боледувахме. Бях изгубила гласа си;
         ти имаше треска, кашляше. Трябваше
                  сама да нацепя подпалките.

Нямахме електричество от два дни –
         извисяващият се кедър затъмняваше
                  стаята. Силуетите, все още в ръкави от лед,

цял следобед изтъняваха над
         дъгата на брадвата, над маха
                  на острието, което се бе уверил, че държи.

Беше късно, когато видях острието
         да се приплъзва върху дървото, падайки към мен.
                  Усетих го да закача крачола на панталона, близко

като котка, без да ме нарани. Захвърлих нещата, сигурна,
         че съм го оставила да падне, където си иска,
                  не в изсъхналите дървета, а в мен.

Несъмнено ледът нямаше никога да се разтопи,
         боровете нямаше да се възстановят, аз нямаше никога
                  да разкажа. По-късно, когато качих

вечерята ти на табла, ти се събуди –
         блед, с лъщящо чело от спадналата температура –
                  и ми каза, че си се разтревожил, когато звукът

от цепенето на дървата е секнал. Беше сигурен,
         че си станал от болничната постеля
                  да погледнеш навън точно през онзи прозорец.

Каза, че устата ми била отворена, но съм била
         твърде далеч и не си могъл да ме чуеш:
                  била съм малка, няма под прозоречната рамка,

дъхът ти образувал фигурки, заскрежавал се на стъклата,
         докато не си могъл да ме виждаш,
                  и не си можел нищо да сториш.

Превод от английски: Благовест Петров


Стихотворението е част от „Късна съпруга“ (Издателство „Фрост“, юни 2104 г.).


Клаудия Емерсън





   Клаудия Емерсън в „Кръстопът”.

2 коментара за “Клаудия Емерсън: Последна Коледа”