Посвещавам тази кратичка, но поучителна и в крайна сметка оптимистична история на паметта на журналиста Генчо Бъчваров. Той почина миналата година на 83-годишна възраст. Имах щастието да работя известно време под негово ръководство в редакцията на възстановения за половин година от Петьо Блъсков в средата на деветдесетте години на миналия век в. „Отечествен фронт”. Бай Генчо беше голям оптимист и светъл човек. Той беше бързорек, чист като дете и с много точен журналистически усет. Тъкмо той, между другото, произнесе думите, които, мисля, днес трябва да бъдат заковани на входа на всяка редакция:
“Ние, поколението, което работи от годините след Девети септември до промените през 1989 г., имаме грях към българската журналистика. Ние започнахме този период, застанахме на ръководни места и ние го завършихме – да направим сметка колко поколения в професията сме задушили, не сме им дали път да се развият. Това беше грях и ние не можем да го скрием.”
Преди няколко години на връщане от морето с жена ми минахме през Сопот. Решихме да спрем и да разгледаме градчето. Повъртяхме се в центъра и сетне, понеже времето беше свежо, майско, поехме извън града. Когато пътят напусна градчето, наоколо се ширна изумрудена планинска морава, осеяна със стотици пънове. Времето беше прекрасно, меко и топло и разходката сред природата беше много приятна. Само дето не проумявахме каква е тази така кърджалийски отсечена и бастисана гора. Изведнъж се сетих, че Вазов описва Сопот като селище, потънало във вековни орехови гори. Това бяха Вазовите орехови дървета. Почти на часа зърнахме и воденицата, в която се крие Бойчо Огнянов, след като избягва от потерята в началото на романа «Под игото». Не след дълго пътят ни изведе до портите на манастира. Отпред се търкаляха счупени шишета, а сред шишетата спеше пиянски сън някакъв човек. Ние го заобиколихме и потропахме на вратата. Отвори ни една ослепяла от старост монахиня, която ни покани в дворчето и ни почерпи с орехово сладко и чаша вода. Тя ни се извини, че не може да влезем в църквата. Каза, че църквата от години е в ремонт и е затворена. Поседяхме, починахме си, целунахме ръка на монахинята и станахме да си ходим. Аз попитах монахинята дали няма някакъв по-пряк път до града.
– Пътят е един – каза монахинята. – Минава през ореховата гора. Няма как да се заблудите.
– Няма никаква орехова гора, майко – казах аз. – Всичко е изсечено.
Тогава монахинята бръкна в джоба на черната си дреха и извади едно орехче.
– Като няма орехова гора, посадете си я – каза тя.
Ще завърша така. Сега, след като се разбра, че сме изсекли до корен вековната българска орехова гора, нека поне да внимаваме да не загубим последните орехчета, които стискаме в джобовете си. Нещо повече, нека всеки от нас час по-скоро да засади своето орехче – защото пътят е един и той минава през ореховата гора.
Стига сме слушали единствено ехтенето на брадвите в това невиждано и нечувано сечище, наречено България.
Първа публикация – „Култура“, портал за култура, изкуство и общество. Текстът е включен и в книгата на Деян Енев „Малката домашна църква” („Хермес“, 2014 г.).
