Основното качество на особено богатите хора е, че когато ги погребват, събитието е толкова тържествено, че канят дори копача на гробове. Или пък беше грешка, ексцентрично хрумване на близък роднина, нещо като предварително интервю за в случай, че си търсите добър градинар… Рангел не знаеше. Знаеше обаче, че би се радвал да бъде градинар. Не си беше и помислял, че може да стане копач на гробове, обаче човек все трябва да работи. А в бюрото по труда в оня момент се търсеха стругари, четирима шлосери, шивачки, три крупиета, букмейкър и един копач на гробове. Не можеше да шие, а пък в живота си беше залагал само веднъж и се прибра без чорапи. От тогава даже тото не пускаше.

  Да се занимаваш по цял ден с тъгата на хората не си е работа. Само дето откакто започна като копач, забелязваше, че е станал най-усмихнатия и лъчезарен човек на земята. Така де, хората твърде много страдаха от смъртта, но това беше защото не я срещаха често и никак не я познаваха. А тя не беше страшна. Беше непозната. Поне така си мислеше. И него го беше дострашавало през годините, а ето че сега се чувстваше някак по-свободен. Освен това, с толкова плачещи хора наоколо, установяваше, че в края на деня му е втръснало от сълзи и му се иска само да се усмихва. Скоро усмивката започна да се появява и през деня, а това никак не е хубаво в работа, която просто изисква от тебе да си тъжен. И ей точно така взе, че пропуши. Трябваше да се прикрива и цигарите бяха чудесно оправдание. Тъга, сълзи… дръпваш от цигарата… скръб и отчаяние…. дръпваш… мъка… дръпваш… и никой не вижда колко неприлично щастлив си. Нужно е само да дишаш.

  При всички положения, случаят не беше за изпускане. Освен това богаташите раздаваха и храна, след като хората си заминеха. Взе си торбичка специално за нея и се събра в най-хубавите си дрехи, като се подготви да прекара цяла сутрин в къща, чиито тоалетни бяха по-големи от целия му апартамент. Разбира се, от копачите на гробове се очаква да седят в страни и да не се набиват на очи, така че още с пристигането си, Рангел беше изтикан и оставен да се мотае без никой да му обръща особено внимание. Беше доволен от това.

  Пушеше в градината, усмихнат и щастлив, и наблюдаваше пристигащите хора. Много народ се изсипа. По някое време все пак успя да надникне и да види мъртвеца. Изглеждаше да е бил едър мъж, макар смъртта да смалява. Поздрави го наум. После му се представи. Така де, да се запознаят. Има право човека. Все пак не е като да не се изпращат двамата. Рангел щеше да му покаже къде е линията, пък богаташчето можеше да се сети и да помаха ако поиска, макар че обикновено го раздаваха големи сноби. И все пак, знае ли се кога ще му попадне пак да се радва на малко човешка компания. Сещаха се някои и махаха, къде от страх, къде от любезност, че тя смъртта ти отключва всичко хубаво и даже любезен може да те направи. Усмихна се на тая мисъл, обаче нямаше цигара и бързо изтри усмивката. Забоде поглед в краката си, сякаш се чудеше какво още да му каже. После само кимна с обхождащ поглед към мястото, все едно искаше да намигне „Ама пък добре си се подредил, да знаеш. Много гъзарска къща си имаш тука.”. Оня не реагира много. Не, че беше и очаквал. Доскуча му и пак се замота из градината.

  Когато се върна се бяха събрали един куп хора. Застана на вратата и поздрави. Наум, разбира се, нали не трябваше да е шумен. Само мъртвеца го чу, ама двамата така или иначе си имаха приказката вече, та и не беше възпитано да мълчи. Тая сутрин пак беше станал рано и усети как му се доспива, така че се втренчи в хората.

  Тоя тип имаше симпатична жена. Червенокоса. Такива като Рангел не можеха и да се надяват на такава жена, шептеше нещо в главата му и предположи, че може и мъртвецът да се обажда. Поизгледа го лошо по тоя повод. „То, ти понеже има много да й се радваш. Айде, знаем се вече.” Така му отговори, макар че му стана малко гадно, защото оня все пак беше в по-неизгодна позиция и не беше редно да злорадства.

  Остави опечалените да се занимават вътре и отново излезе. Градината беше хубава. Какво ли би било да бъде градинар на такова място? Сигурно щеше да си оправи нещата за дълго време. Тъкмо си го помисли и се разсея защото след него от къщата изскочиха двама мъже, очевидно ядосани и започнаха да се удрят. Не го забелязваха, така че успя да ги поогледа и да познае синовете на мъртвия. Поклати глава. „Ама, те твоите ще вземат да се избият за едните пари.”. Оня не отговори. Може връзката да е станала накъсана сега като ги делеше по-голямо разстояние. Обърна се да се връща, че да избяга от боя. Нали не трябваше да привлича внимание. „И със сигурност имаш и друга жена, нали, ти куче? Няма начин да нямаш. Срамота. Пък червенокосата е толкова красива. Е, ако е оная черната с хубавите крака, може.” Поогледа жените, на които очевидно им беше трудно дори да стоят в една стая. „Можеше да ме наемеш за тая градина, знаеш ли. Имам три деца за хранене. Къде беше когато си търсех работа,а? Щях да ти садя цветя, да им ги подаряваш.” Петунии примерно.

  Умрелият изглежда се правеше на чукнат за да избегне въпроса и продължаваше да мълчи. Възможно беше и да е защото не успява нищо да измисли в отговор. Оказа се, че всъщност бил застрелян. Четири куршума в гърдите. „Затова ми звучиш малко дрезгаво. Ще да си сгафил здраво.” промърмори Рангел. После пък му се прииска да го утеши някак. „Ама пък виж, поне не са ти повредили физиономията. Така поне може да разменим по някоя дума. Нищо, че си попадаш темерут явно.” Оня пак мълчеше, сигурно се беше поразсърдил. Рангел се зачуди дали пък не е бил нелюбезен. Замисли се какво да направи, че да разведри малко атмосферата, да вземе да утеши човека. Жената му винаги му казваше, че е твърде милостив. Било късмет, че не си е намерил работа в някоя ферма където да коли кокошки, че и на тях щял на всяка поотделно да се извинява и да пише прощални памфлети. Отиде да си хапне от баничките със сирене докато измисли нещо за утеха.

  – Ти ли си копача на дядо?
  Кимна. Устата му беше пълна с банички. Срещу него стоеше някакво хлапе с рокличка на звездички. Преглътна.
  – Имаш големи ръце. – вметна момиченцето.

  Поогледа се, обаче всички бяха излезли да разтървават двамата братя, така че стоеше сам с детето, което го гледаше очаквателно. Погледна си ръцете. Наистина си бяха големи.
  – А твоите пък са прекалено малки. – отвърна. – Искаш ли ябълка?

  След малко двамата гризяха ябълки в градината.
  – Мъчно ми е за дядо. Какво е „вечна му памет“?
  – Уф. Ми, виждаш ли сега….- започна да си разсъждава, – работата е там, че хората се привързват. Обичат с дълбочината на хиляди океани. Такова нещо не може да изчезне или да бъде претопено. Не може просто да се изгуби в безбрежното. Затова планетата е измислила начин да го съхранява, така че винаги да бъдем с любимите си същества. Дори когато всичко изглежда безнадеждно изгубено, когато те са неутешимо далече, когато няма начин никога повече да ги докоснем. Затова, всеки човек си има бушонче. За да не прегори от прекомерна липса. Бушончето се намира някъде из мозъка ни и е направено от звуци, докосване, вкус, цветове. Има формата на грахче. Има го за да ни доближава до моментите, в които всичко в нас е било пълно. И благодарение на него, всички хора всъщност си остават в теб. Всички, които някога си познавал. Всеки аромат, случайно дочут звук, всяко движение уловено с крайчеца на окото, случайно преминала през ума ти мисъл, всичко което ти изглежда познато. Разхождаме се в свят пълен със спомени за нещата и хората, които са ни скъпи. Така е устроена ДНК веригата на вселената. Да бъде вечната ни памет. Да ни завърта, да ни връща обратно, да ни оплита в уж отминали неща, които са се вкопали в самата ни същност. Затова когато хората казват „вечна му памет“, те нямат предвид само това как те или някой някъде ще помни човека който си е отишъл. Всъщност изпращат любимите си хора с надеждата, че именно те ще съхранят вечната си памет. Където и да отиват. Ще си имат бушонче. И така няма да бъдат сами. Никога.

  Собствената му история му се стори твърде объркана, макар че при всички случаи би предпочел да има такъв бушон, пред това да го няма. Пък и не обичаше особено грах, как му беше хрумнало точно това. Момиченцето го гледаше и продължаваше да клати крачка.

  – Как е така? Добре ли го обясних?
  – Харесва ми повече от на чичо Йови. Него като го питах, ми каза „Върви да си играеш.“.

  Рангел повдигна рамене и отхапа от ябълката. Сега ако го попиташе какво е ДНК и той ще отговори да върви да си играе. След малко хлапето се шмугна вътре и той го последва.

  Трябва да се тръгва. Искаш да вървиш първи? Разбира се, щом знаеш пътя. Първият носач в ляво се препъва леко, но успява да се закрепи. Другите почти не усещат. Само Рангел вижда, защото върви отзад. Прикрита усмивка, понеже не е удобно да се пуши точно сега. Добре де, ами представи си, че ни закараш другаде. В някой бар примерно. Да пием по нещо. Толкова ли ще е лошо? Даже ще черпя по нещо за хапване от моята торбичка. Имам ролца от раци. Обикновено храната на погребения е като онази в самолетите. Безвкусна и сготвена на конвейр. Тази не е. Рангел се замисля над съдържанието в торбичката. Никога не би му хрумнало да си направи ролца от раци. Мусака, да. Чушки с ориз. Омлет. Кремвирши с кашкавал. Ама, ролца видите ли… Сериозно? Уф, ма и ти нямаш никакво чувство за хумор. Щеше да ти е по-лесно да се смееш, ако беше хващал лопата поне веднъж в живота си.

  Рангел винаги беше намирал бедността за нещо, което създава особено голям дискомфорт в иначе симпатичния му свят. Така е то с парите. Обикновено разни неща създават проблеми с това, че ги има, а парите извън всякаква нормална логика, ти правят проблеми дори когато ги няма. С колко други неща е така? Сега обаче, се чувства щастлив и едва дочаква да мине погребението за да получи официалната свобода да се усмихва. Има торбичка пълна с ролца от раци, цигара и евентуални петунии. Остава му само да намери някого, когото да попита не си ли търсят градинар тия хора. Всичко се нарежда. Става му леко и спокойно. И точно в този момент, нещо лекичко трепва. Една връзчица, подобна на струна, се опъва, протяга се като сънлива котка и с приглушен звук, не по-силен от въздишка, се къса. Мамка му!

  Основното качество на особено богатите хора, е че когато ги погребват събитието е толкова тържествено, че канят дори копачът на гробове. Нещо повече, споделят ролцата от раци с него. Понякога дори са толкова доволни от неговата компания, че го канят да остане.

  Рангел седи на ръба на изкопаното, поклаща крака и отново поглежда умрелия. Момиченцето е застанало в другия край и рокличката му се развява от вятъра. Оглежда се в очите на Рангел. Може би търси вечната памет. Или пък чака той да му помаха. Рангел вижда, че оня го чака. Изпружва крака и се изправя. Грабва и торбичката. Всичко наоколо е така живо и цветно! А не е лошо човек да има малко ролца за изпът.

  – Ще вървим ли?
  Оня най-после дава вид да го е чул. Бе, друга песен ще запееш ти, казва си. Ама, нищо. Има късмет, че Рангел все пак е добра душа.
  – Е, сега ако ти бях градинар щях да посадя петунии!
  – От къде взе ролца?
  – Бе, върви да си играеш.

  Обръща се да помаха на хлапето. Не е темерут в крайна сметка, а и никога не е късно човек да се научи да си взема довиждане. После пали цигара. Вече не трябва да се прикрива и може съвсем спокойно да си бъде неприлично щастлив.

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“.
Цветелина Георгиева в DICTUM.
Препоръчваме ви и книгата на Цветелина Георгиева „Да се наричаш Сахара”, издадена през декември 2013 г. от „Жанет 45“.