Когато стигнах до Пирин,
когато стигнах до скалите, до челото му,
надничащо към Гърция, когато
стигнах до Пирин, той хълцаше
сред тревите и глухарчетата, големите му
жълти зъби, като зъбери стояха непреклонни
пред дивите повеи на дъха му,
танцуващ в горната устна,
сутрин дядо ме пращаше със скърцащата
сива кофа, по която плуваше размазаният
изгрев, в която надничаха петлите и виждайки
за втори път потъналото дълбоко вътре слънце,
хващаха кирките на гласовете си и ги забиваха
в тихите мембрани на селото, пращаше ме дядо
със скърцащата ламаринена кофа да поя магарето
Пирин, как се смесваха имената тогава,
вечер, когато на топло до печката
до гласа на баба, която разказваше приказки
гръмотевиците късащи парчета скали,
подпалващи дървета някъде над високата снага
на планината, винаги започваха от Пирин, от хълцащото
магаре в обора, после дъждът, който напояваше
набръчканото от взиране в античността чело
танцуваше по тъжните му хлипове.

Дядо ми, вечер, със същата кофа
по залез,
сядаше на трикракото столче
на плочките пред къщата,
под лозата,
някъде до тъмните листа на ягодите,
и започваше да си полива
краката.
Понякога, уж от старост,
забравяше да си вземе цървулите
и караше мен да му ги нося,
по-късно разбрах, че и други старци
там,
горе
в селото,
са ни въвеждали тъй
в този свещен ритуал по умиване,
да поим магаретата със свещени имена,
да поливаме нозете на дядовците
тиквите да поливаме,
Пирин дочул щръклица, ние двамата
с дядо в каруцата за миг се
озоваваме във въздуха, Пирин
като оживяла планина търчи обезумял по надолнището
свистят каменните колела по братята си долу,
пращят светкавици, бумти лютия глас на Зевса,
тиквите литват, застиват и те за кратък
миг пред учудените ни лица, после падат,
трошат се покрай нас, замирисва на мускус,
на дълга глътка вода,
наляла телата им от бидоните,
които изливахме двама цяло лято отгоре им,
семките се пръсват по прашния път,
сред маковете и бодилите, обримчващи
пътя.

И всяка вечер, дядо ми,
със скърцащата кофа,
в която надничаха котараците и
виждаха залязващото плачещо
във виолетово, в оранжево, око
как бърше сълзи в облаците, в боровите
гори по хълмовете, как потъва убодено,
казваше дядо ми : „и това му око извадиха
пустите игли, ослепя денят“,
всяка вечер,
сядаше
под лозата,
на плочите, в триединството на стола
и поливаше прашните крака,
кръстосваше се денонощието,
кръщаваше го дядо в плискането
на водата






  Захари Захариев в „Кръстопът“.
  Захари Захариев в DICTUM.