С Нева Мичева: за поредицата „Кратки разкази завинаги”

  Предлагаме ви разговор (на Валентин Дишев от 31.12.2014 г.) с Нева Мичева за поредицата „Кратки разкази завинаги” („Жанет 45“):

В поредицата досега са издадени:

  „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Ина Бъчварова). В първата книга на Етгар Керет на български, са включени дебютният му („Тръби“, 1992) и третият му сборник с разкази („Щастливите лагерници на Кнелер“, 1998). Повестта „Щастливите лагерници на Кнелер„, която е и най-дългото произведение на автора, е в основата на пълнометражния филм Wristcutters (2006) на режисьора Горан Дукич с Том Уейтс в ролята на Кнелер, както и на култовия комикс „Пицария Камикадзе“. Книгите на Керет са превеждани в различни рекомпилации на над 30 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Керет преподава в университета „Бен Гурион„, събира международни отличия и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев („като Толстой, пък и на иврит това значи сърце“) и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан „Златна камера“ за дебютен пълнометражен филм с техния „Медуза“).

  „Черната овца и още басни” – Аугусто Монтеросо (превод от испански: Нева Мичева, оформлението е на Ина Бъчварова). „Горе ръцете! Така трябва да се чете тази книга. Опасността от нея се корени в лукавата й мъдрост и смъртоносната красота на несериозността й… Представете си животните от фантастичния бестиарий на Борхес да пият чай с Алиса; представете си Джонатан Суифт и Джеймс Търбър да си обменят записки; представете си жаба от окръг Калаверас, която наистина да е чела Марк Твен: Монтеросо на вашето внимание“ (Карлос Фуентес).
Аугусто Монтеросо (1921–2003), роден в Хондурас и починал в Мексико, е гватемалски писател, сравним по известност сред сънародниците си единствено с носителя на Нобелова награда за литература Мигел Анхел Астуриас. За разлика от романиста Астуриас обаче, Монтеросо дължи своята голяма популярност на виртуозността си в късите форми и особено в жанра на микроразказа, в който най-прочут в световната литература е именно неговият „Динозавърът“: история от седем думи, публикувана през 1959 г. в първия му сборник, „Събрани съчинения (и други разкази)“. В своите „Американски лекции“ Итало Калвино казва: „“Борхес и Биой Касарес съставиха антология от „Кратки и необикновени разкази“. Аз пък, ако можеше, щях да направя сбирка от разкази от по едно изречение или един ред. Но досега не съм попадал на някой, който да превъзхожда следната история на гватемалския писател Аугусто Монтеросо: „Когато се събуди, динозавърът бе още там“… Сред литературните награди на Монтеросо са мексиканските „Магда Донато“ (1970) и „Хавиер Виляурутия“ (1975), призът за латиноамериканска литература „Хуан Рулфо“ (1996), националната награда за белетристика на Гватемала „Мигел Анехел Астуриас“ (1997) както и престижната испанска „Принц на Астурия“ (2000) за цялостно творчество.

  „Момичето на хладилника” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Ина Бъчварова). „От обичта между дете и порцеланово прасенце-касичка до лъжците с крила, които се правят на ангели-хранители, историите на Керет живеят на границата между съня и действителността. Понякога напомнят Езоповите басни, друг път – произведенията на Доналд Бартълми, този майстор на постмодернизма от ХХ в., който успяваше да твори нереалности, без да губи смисъл.“ (BBC)
  Вторият сборник на Етгар Керет на български език съдържа предговор за българските читатели и специален разказ-посвещение, който предшества 45 комични и кошмарни кратки истории. Освен че съдържа най-много фокусници и трикове с цилиндър от всички Керетови книги, тази разкрива неподозирани детайли за хората и мравоядите; за успокоителното бръснене с гореща вода и връзката му с авторските песни; за смъртта, преведена на чужди езици; за любовта, сънищата, детството, бащите, депресиите и прогреса. Както и за драматичните събития, довели до извода, че “Има два типа хора: едните обичат да спят до стени, а другите – до хора, които ги избутват от леглата.”

  „Кравата е самотно животно” – Давид Албахари (превод от сръбски: Русанка Ляпова, оформлението е на Ина Бъчварова). „Албахари пише в духа на Киш и Кафка, Бекет и Бернхард, Хармс и Витгенщайн. Заради еврейския му произход, неговият стил носи ярък отпечатък от кабалата и Талмуда; изчистеният му и строен изказ също напомнят еврейската традиция… Фактът, че в него се свързват дълбочината и тежестта на Изтока с елегантността и лекотата на Запада, превръща сборника Кравата е самотно животно на Албахари в удоволствие за четене от особена класа. Разказите на Албахари са разнообразни: анекдоти и екзистенциални медитации, притчи и възпоменателни откъси, афоризми и антиизкуство, мисловни фуги и съновни протоколи, монолози и пародии, алегории и не на последно място – нонсенс. Творбите са различни по настроение и тон: меланхолията се съчетава с вица, скръбта с иронията, лаконичността с излишеството, абсурдът – с експеримента.“ (Neue Zürcher Zeitung)
  „Кравата е самотно животно” е представителна подборка от публикуваното от Давид Албахари в жанра на микроразказа, направена през 2011 г. от самия автор. Една трета от текстовете са непубликувани досега, а останалите са взети от издаваните му на сръбски книги: Обикновени разкази (1978), Шок в бараката (1984), Необикновени разкази (1999), Втори език (2003), Сенки (2006) и Всяка нощ в различен град (2008). Специално за българското издание те са придружени от предговор и две малки есета за краткия разказ.

  „Телефонни обаждания” – Роберто Боланьо (превод от испански: Нева Мичева, оформлението е на Ина Бъчварова). В Колумбийския национален университет ме запитаха: „Какво се случва в литературата на Латинска Америка?“. А аз отговорих: „Случва се Боланьо. Останалите писатели наблюдават в мълчание, правят се, че нищо не е станало, подражават му или го разискват“ (Леонардо Валенсия в El País).
  „Телефонни обаждания” (1997) е първият от общо четири сборника с разкази на Боланьо. Съдържа 14 разказа и – специално за българското издание – предговор от поета Омар Лара, а в приложение: Съвети относно изкуството на разказа от Роберто Боланьо.

  „Пътуване с лек багаж” – Туве Янсон (превод от шведски: Анелия Петрунова, оформлението е на Ина Бъчварова). Това е най-емблематичната книга за възрастни на Туве Янсон, която ще позволи на българския читател да опознае авторката в напълно нова светлина. В дванайсетте разказа от сборника героите пътешестват: в пространството, във времето, във въображението си. Изправени пред новото и непривичното, реагират както най-добре съумеят: помъдряват, капитулират, преобразяват се… Дузина изящни северни истории, в които важни са колкото думите, толкова и мълчанията.

  „Едноминутни новели” – Ищван Йоркен (превод от унгарски: Николай П. Бойков, оформлението е на Ина Бъчварова): излизат за първи път самостоятелно под това заглавие през 1968 година. В този том, предложен на българските читатели, се съдържа същинското им ядро: 170 текста, обединени в девет цикъла и съпътствани от две инструкции за ползване, едноминутна автобиография на писателя и предисловие, написано специално за него от Жужа Радноти, съпруга на автора. „С възхитително остроумие, в което успешно съжителстват ирония, меланхолия и цинизъм, Йоркен прави равносметка на стореното от голямата история в малките неща. Нищо нечовешко не му е чуждо и именно затова той не е апостол на високия морал, а наблюдател с безпощадна точност“ (Neue Zürcher Zeitung).

  „Асамтой” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Владимир Венчарски и Ина Бъчварова). Асамтой (измислено име, което, произнесено на глас, да звучи като “Аз съм той”) излиза за първи път през 2002 г. и заимства заглавието си от най-дългия разказ в сборника, посветен на бащата на писателя. И докато първият – Шишко, е обяснение в любов към жена му, една от ключовите истории, с която се идентифицира самият автор, е Говорящата риба. В интервю за The Paris Review Керет обяснява: “Има нещо много силно в този образ. Докато е във водата, не може да говори, а извън водата не може да живее. За една говоряща риба всеки опит да се изрази е твърде трудно и смъртно опасно начинание. Мисля, че писането е нещо подобно. Не смея да твърдя, че всички писатели са такива, но аз лично съм точно говоряща риба”. В предговора си за българските читатели, Керет допълва: „Знам, че рибите не могат да говорят. Но ако можеха, какво ли щяха да кажат? Повечето разкази в този сборник не се занимават със случили се неща, а с такива, които биха могли да се случат. Често точно пътят, по който не сме поели (или не сме успели да поемем), разкрива най-добре кои сме. Така че не подценявайте отговорите на рибите – продължавайте да им досаждате с въпроси“.

  „Събрани съчинения (и други разкази)” – Аугусто Монтеросо (превод от испански: Нева Мичева, оформлението е на Люба Халева). В книгата, освен Динозавърът (с неговите седем думи – вероятно един от най-цитираните през последните 55 години литературни текстове), а включени още дузина далеч по-обстоятелствени истории, в които неизменно личи типичното за автора съчувствено, но и хапливо отношение към света: чудните премеждия на продавача на туземски главички мистър Тейлър; съдбата на злочестият швед Орест Хансон, най-високия човек на света; вътрешния монолог на магната, изтерзан от музикалните амбиции на дъщеря си; разказаната на няколко гласа смърт на едно куче в Диоген също; първообразът на социалните мрежи в Един на всеки трима плюс няколко изтерзани писатели, няколко актриси любителки и една навеждаща на философски размисли крава.

  „Центурия” – Джорджо Манганели (превод от италиански: Нева Мичева, оформлението е на Люба Халева). Най-честият главен герой в стоте разказа от „Центурия“ е „един господин“, но се случва мястото му да заеме дама, съществуващо или несъществуващо животно, призрак, разсеяна фея, крадци на Вселени, явление, сън, даже и вик. На крачка от поезията и на една ръка разстояние от визуалните изкуства, тези текстове, наричани от техния автор “романи в миниатюра”, в крайна сметка сякаш приличат най-много на джаз вариации по общовалидни теми: усещането на човека за себе си насаме и сред хората, в града, в света.
  Джорджо Манганели (1922–1990) е писател, журналист, преподавател, преводач от английски (Едгар А. По, Т. С. Елиът, Хенри Джеймс, О. Хенри) и автор на пътеписи от Китай, Индия, Исландия, Дания, Ирак, Пакистан, Аржентина. „Центурия. Сто малки романа река“ (1979) е най-шумно приветстваната му книга. Според автора всички текстове в нея са написани от септември до ноември 1978-а и се публикуват по реда на своето възникване: “…защото заедно очертават ако не общ сюжет, то със сигурност определен ритъм – ритъма на душевните ми състояния, които се редуваха абсолютно несъвместими помежду си, като хипотези за света, разказвани една след друга”.

  „Изведнъж на вратата се чука” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Люба Халева). „Най-добрата, най-зряла творба на Керет до момента – прекрасно обобщение на неговата меланхолична, чудата и вълнуваща проза“. (Тhe Independent)
  Етгар Керет се завръща с 38 разказа на живот и смърт, които събира под заглавието Изведнъж на вратата се чука: без неочакваното да се яви на прага ни и да ни потърси лично – край на историите за разказване. В този сборник обаче (най-близкият до сърцето на автора, както става ясно от предговора му за българското издание) историите не само не са на свършване, но и далеч надминават видимия си брой, дължина и тема…

  „Мама Леоне” – Миленко Йергович (превод от хърватски: Русанка Ляпова, оформлението е на Люба Халева). „Неподражаем урок за това, как може да се говори за Големите неща, без те ни най-малко да прозвучат изтъркано… „Мама Леоне“ не е захаросан разказ за “доброто старо време”, лично и колективно, а минорна реконструкция на един несъвършен, но неповторим, свиден и роден Изгубен свят“. (Vreme)
  “Малко умирам от тъга, а малко от смях” е един от най-точните отзиви за първия цикъл от разкази в „Мама Леоне“ (намерен в онлайн-форум). “Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да поемат”, фраза, приписвана на Чърчил, идеално обобщава втория цикъл. С предговор от автора за българските читатели: “Краткият разказ, жанр от купето на влака”.

  „Куклената къща” – Туве Янсон (превод от шведски: Анелия Петрунова, оформлението е на Люба Халева). „Този мъдър и ексцентричен сборник изследва затънтените кътчета на нашите отношения с изкуството.“ (The Times)
  Куклената къща (1978) е една от първите книги за възрастни на финландската писателка Туве Янсон и съдържа дванайсет истории с артисти. В тази книга артисти са всички, които мислят за красивото, пътуват към мечтано място, подхранват пагубна страст, вълнуват се от човешкото, подреждат света. Както куклената къща от едноименния разказ побира целия живот на своя майстор, така и този сборник представя в миниатюра живота на своята авторка и нейните читатели: обичта, труда, неудовлетворенията, страха, ревността, копнежа, предразсъдъците и другите всекидневни падения и триумфи…

  „Изплези си езика” – Ма Дзиен (превод от китайски: Стефан Русинов, оформлението е на Люба Халева). „Ма пише блестящо за дълбоката самота на тибетските пустоши и за високопланинските плата, но е еднакво умел и в щекотливите или рисковани вътрешни пейзажи… Ефектът: далечни антропологически събития стават толкова вихрено реални за читателя, че го карат да се задъхва“ (The Independent)
  Това е първата и последната книга на Ма Дзиен (1953), издадена в родния му Китай. Репресиран през 1983 г. като “буржоазен” художник, той заминава на тригодишно импровизирано пътешествие, от което се връща писател: „Изплези си езика“ е резултат от скитанията му и неговият начин да разкаже Тибет с обичаите, красотите, тъгите и ужасите му…

  „Коломбър” – Дино Будзати (превод от италиански: Нева Мичева, оформлението е на Люба Халева). „Разказите на Будзати започват почти винаги с делнично събитие… но авторът не само му придава тревожно мистериозен привкус – той е способен да разкаже фантастичното, сякаш е нещо естествено и ежедневно, сякаш е неотменна част от реалното, и така да увлече читателя в своя ритъм, че едното да стане неотличимо от другото…“ (Literaturas).
  Четиридесет и три разказа (плюс една новела) за изключителното и невъобразимото. „… и аз като Волтер мисля” – казва веднъж Будзати – „че всеки литературен жанр е приемлив, с изключение на жанра на скуката”.

Корицата на книгата   „Сараевско Марлборо” – Миленко Йергович (преводът е на Русанка Ляпова, корицата – отново на Люба Халева) – преработено, снабдено с бележки и допълнено с предговор от автора (на български език книгата е публикувана за първи път от друго издателство в малък тираж през 1998 г.).
  „Сараевско Марлборо” разказва за “нормалния живот при ненормални обстоятелства”. Кои са добрите и кои са лошите в страна, където от векове няколко етноса съжителстват най-естествено, докато нечии политически планове не ги изправят едни срещу други с оръжие в ръце и страх в душата? Лесният отговор е невъзможен и в този сборник с 29 прочувствени картини от началото на обсадата на Сараево (1992/93) Миленко Йергович нагледно показва защо.