Авторски текстове (ЛФ)

Рьоне Шар: Жакмар и Жулия

Публикувано от на януари 6, 2015 в 2:03 am.


  Някога тревата – в часа, когато земните пътища се помиряваха със своя залез – издигаше нежно стъбълцата си и запалваше светлините си. Тогава кавалерите на деня се раждаха в погледите на своите любови и замъците на любимите им наброяваха толкова прозорци, колкото имаше в бездната от краткотрайни бури.
  Някога тревата познаваше хиляди правила, които не си противоречаха. Тя беше провидението на лицата, окъпани в сълзи. Тя заклинаше животните и даваше подслон на заблужденията. И нейната повърхност можеше да се сравни с небето, победило ужаса на времето и приглушило болката.
  Някога тревата беше пълна с доброта към лудите и остра към палача. Тя се обричаше завинаги на прага. А игрите є блуждаеха с криле на своята усмивка (игри простени, мимолетни). Тя не беше груба с никой от онези, които, загубили пътя, желаеха да го изгубят завинаги.
  Някога тревата бе причина нощта да е по-лека от властта си и изворите да не усложняват за удоволствие пътуването си, а зърното, което коленичи, да е наполовина в човката на птицата. Някога земята и небето се ненавиждаха, ала живееха заедно.
  Неугасимата суша изтича. Човекът е чужденец за зората. И същевременно, в преследване на живота, който още не можем да си представим, има воли, които
тръпнат, шепоти, които ще се сблъскат, и здрави и невредими деца, които ще откриват.

Преводът е на Златозар Петров

.

Стихотворението е включено в „Поезия. Избрано” на Рьоне Шар („Критика и Хуманизъм“, декември 2014 г.).

Рьоне Шар в „Кръстопът”.

1 коментар за “Рьоне Шар: Жакмар и Жулия”