Огледа я – тайно и със завидно самообладание. Пожела да я смути, да я изтръгне от унеса, с който се е втренчила в телефона си.
  Тя е типичното младо, разглезено, градско момиче. Непретенциозен панталон, светъл тишърт, обица от евтин метал и кожена връв. И беззащитно оголено вратле, сведено над смартфона. „Живеят в интернет”, с въздишка би си помислил, обаче баналните констатации го нервираха.
  Не беше дошъл в тоя голям и все пак бавен, провинциален град, за да стига до изводи със съмнителна стойност. България го очароваше с достъпността и непретенциозността си. Обикаляше из нея с обществен транспорт, скиташе из градовете ѝ, влизаше в магазините, тършуваше из лицата на нощните ѝ клубове. Имаше да убие една седмица, преди да се срещне с останалите от Клуба. Имаха резервация да карат сърф в Гърция.
  Беше планирал да направи едни хубав фоторепортаж и по възможност да го продаде на някой белградски вестник. Той, Йон, внукът на дядо сърбин и баба – българка от Западните покрайнини, се справяше на англо–сръбски из баровете и на езика на жестовете в супермаркетите.
  За него България беше туристическа дестинация, не старата родина на баба му. Ако го попитаха какъв е, казваше „сърбин” и никога не уточняваше, че обикаля цяла Европа с малко наследствени пари, фотоапарат и чифт късметлийски кецове в раницата.
  Момичето вдига глава от телефона си. Лицето ѝ е сърцевидно, малко бледо, обрамчено със странно подстригана коса. Светлината играе по върховете на бретона. Йон не поиска да я снима. Би била подходяща за някой от онези нагласени кадри със стар куфар или колело. Натруфена, подредена снимка. Това не е неговата фотография. Той обича хаоса на улиците, възрастните хора, хипстърите, клубните плакати, розовото небе над нечие пране привечер. Обича да снима от ръка, с небрежен пръст около спусъка. Да снима, както се запознава с хора във всеки град – без очаквания, но с дисциплинираната тръпка на ловец.
  Приближи я.
  – Како се зовеш?
  Близките по звучене думи на сръбския го правеха по–екзотичен събеседник. А той ползваше всички предимства. Животът е кратък. Особено този живот.
  Парите му до две години щяха да свършат, колко може да се спечели от продажбата на стара къща… Тогава ще се наложи да зареже чергарския живот, да се прибере, да си намери постоянна работа и да се бори да не се скапе. Междувременно продадените фоторепортажи удължаваха колкото е възможно свободата му. С тях успяваше да си покрие пътните и намираше тази ирония за симпатична.
  Едва сега момичето го погледна. Вдигна рамене. Посочи устата и ушите си със съвършен, бърз и забранителен знак. Мълчаливо. Спокойно.
  – ОК – вдигна ръце той.
  Като не иска, не иска. Бугарка! Не може да ги разбере човек, нещо дръпнато има в тия жени. Момичето тук го отсвири съвършено. Абе…
  Той ѝ обърна гръб и седна наблизо. Умееше да е безучастен наблюдател. Церемониално извади фотоапарата си и започна да фокусира върху графитите вляво. Хвърляше ѝ по едно око така, от любопитство. Пръстите ѝ ловко пишеха по клавиатурата, устните бяха малко стиснати. Имаше нещо дистанцирано в нея. Вече не искаше да я смути, вече изпитваше само умерено любопитство.
  Тя не издаваше нито звук, тишината край нея сякаш се сгъстяваше. Дори клавишите на телефона ѝ бяха на беззвучен режим, което невинаги е удобно. Той щракна един затлъстял градски гълъб пред графитите и отново погледна към момичето. Изглеждаше твърде невъзмутима, за да е такава наистина. Вдигна ръка и прибра кичур коса с разсеян жест. Над оголеното ѝ вратле просветна нежно ухо.
  Хрумна му, че може да е глухоняма. Онзи жест, с който му отказа… сякаш го информираше. Доближи я пак. На туристите е позволено повече, а и той обичаше да изпитва границите на самообладанието си. Тя отново направи същия знак – бърз жест, с който обхвана ушите и устните си. И този път му се усмихна. Да.
  Йон постави фотоапарата си на пейката до нея. Остана прав и се ухили облекчено. Не искаше вече да ѝ говори, даже някак се зарадва, че вече няма нужда от езици – нито от сръбски, нито от английски.
  Поиска да се запознае с нея. Да я опознае нямаше да има време.
  Подаде цивилизовано ръка, после посочи гърдите си и каза: „Йон”. Тихо го каза, отчитайки, че е излишно, а ръката му остана някъде в средата на гръдния кош. С другата претършува раницата, написа името си на листче и докато тя търпеливо се усмихваше, нарисува отдолу едно усмихнато човече.
  Беше хубав, хартиен чат!
  Сети се за вездесъщия Фейсбук, отвори телефона си и – ура! – в българските паркове имаше wi–fi. Със замах влезе в профила си в социалната мрежа. Тя се разсмя. Почти беззвучно се разсмя и Йон пожела да докосне зъбите ѝ. Забрани си го.
  Тя му показа профила си от своя смартфон. Мария. Всички жени по света се казват Мария.
  Прииска му се да ѝ подари късметлийските си кецове, но само извади визитка, на която на английски пишеше, че е фоторепортер. Всъщност нямаше дори журналистическа акредитация, не беше щатен журналист. Беше 27–годишен пройдоха, който обичаше да кара сърф. Би ѝ обяснил всичко това на английски, но тя не знаеше езика. Нито той – нейният красив жестомимичен. Затова ѝ заотваря репортажите си, качени в Мрежата.
  Тя прокара ръка по косата си.
  После стисна неговата над китката.
  И му изпрати покана за приятелство. Във Фейсбук.
  В интернет приятелствата също могат да бъдат истински, особено ако започват на пейка до жена с унисекс тишърт и крехка линия на шията. Красива безмълвна жена. Бугарка.
  Кой щеше да докосва зъбите ѝ, когато той продължи за Гърция? Йон снима усмивката ѝ с телефона си и веднага изпрати снимката.
  Едно куче се вгледа в главите им, сведени над смартфоните, и подуши въздуха. Миришеше безобидно, както рядко мирише край хората.







Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

Разказът е включен в новата книга на Ина Иванова – сборникът „Летящ акордеон” („Жанет 45“, декември 2014 г.).