Когато Роман ни напусна, животът ни заприлича на ателие, в което художникът сам е зазидал прозорците. Стана тъмно в главите ни и черен, застоял въздух забуча из тях.
   Роман си тръгна внезапно, без да даде знак на никого от нас. И преди той ни държеше на разстояние, но някак си отгатвахме цветовете на настроението му. За Роман бяхме свитата на омагьосан принц, чираци на прокълнат магесник. Бяхме се научили да се догаждаме за желанията на сърцето му.
   Казват, че на онези, които падат отвисоко, сърцата им спират още във въздуха. Преди тялото да докосне земята… Казват. Но не е сигурно. Защо тогава онези с ластичните въжета продължават да живеят.
    „Направих го, за да усетя тръпката на живота”.
    „Скачам от високо заради вятъра в ушите.”
    „Мога да скачам всяка събота и неделя”
   Малоумни идиоти! Пожелаваме ви да….
  Роман умееше да спира дъха на всеки, когото пожелаеше. Изпитото му, облечено в любимите му черни одежди, тяло разпръскваше вълните на желанието из етера и те проникваха през кожата ни.
   Още докато разтриваше слепоочията си със своите дълги, изваяни от слонова кост пръсти, неговите мисли ставаха наши.
  Роман полетя с главата надолу от най-високата сграда в нашия град. И преди ни е отблъсквала тази сграда със своята плебейщина, но след като Роман полетя от нея, разбрахме, че е таяла в себе си коварство, по-дълбоко от първобитната злоба на простака. Нарекохме я Кула на Смъртта. Окадена от сажди, гигантска смъртоносна удивителна, забучена в сърцето на града.
   Казват, че нямало много хора, докато летял надолу. Само една млада жена с тънък шлифер и забрадка… лилава забрадка на главата. Докато Роман падал пред очите ѝ, жената стояла с лице между дланите си и пищяла с широко отворена уста.
   Никой не чул звуците, излизащи от гърлото на жената. Било много ветровито в онзи априлски ден.
  Един-единствен свидетел. Но намираха ли се други, които знаеха повече!? Това бихме искали да узнаем. Имаше нещо нередно в смъртта на Роман. Защо го е направил? Защо не ни е оставил писмо? Среща ли е имал на върха на Кулата онзи априлски следобед? Властите поровиха, а после официално обявиха, че спират. Фалцетът на съмнението остана да скрибуца единствено в душите ни.
   Април е най-добрият месец за погребения. Сигурно, защото земята е мека тогава. Пръстта е рохкава и приласкава мъртвия в скута си мълчаливо, като истински любяща майка.
   Но Роман не го дадоха на земята.
  Положиха ковчега му във фамилната гробница – те бяха от стар и многоуважаван род. Семейството им беше дало на града не един и двама герои.
   Докато стояхме отстрани, а очите ни лепнеха по покритата със зелена патина бронзова врата на гробницата, си представяхме, че това е омагьосан замък, и Роман ще намери начин да излезе.
  Стояхме там неподвижни и мълчаливи като кипариси. Казват, че най-тъжното дърво е кипарисът, но и най-издръжливото.
   В онзи момент не мислехме за оцеляването. Стореното от Роман бе подяло корените.
   Останахме дълго след като всички си тръгнаха в онзи безслънчев ден на погребението.
   Дишахме изпаренията на влажната гробищна земя и сигурно сме се надявали, че гласът на Роман ще влезе в нас през дробовете както правеше преди.
   Но той не ни проговори и ние разбрахме, че Смъртта е запечатала със сребърната си целувка устните му. Веднъж завинаги.
   Бавно си тръгнахме.
   Виждахме, че април ще се проточи. Този най-дълъг и най-жесток от всички месеци.
   Април беше за нас злокобен знак – Роман ни напусна през пролетта; неговата и нашата. Нито един от нас нямаше навършени двадесет и четири години.
   Нощта не разведри гърдите ни, както правеше преди.
   Тогава, предвождани от него, спирахме пред вратата на всеки частен или публичен пир и неговото изпито и бледо лице служеше за боен флаг на дружината ни. Лицето на Роман – бяло като сърцето на пламъка.
   Пловдив знае как да се забавлява нощно време. Сърцето на града нехае за тревожността на утрешния ден и за утехата на нощния сън. С Роман ние познавахме нощта до дъно.
   В центъра на града, зад вратите на нощните клубове, танцуват виолетови, синкави, понякога напълно черни пламъци.
   Можеш да се опариш, ако не си поел достатъчно обезболяващи.
   В пулсиращите светлини трепкат издължени, решителни лица. Телата под тези лица, почти неразличими в тъмното, тръпнат в очакване. Дебнат за знаци, за да се нахвърлят едно върху друго. Спорът ще започне от лицата и ще се разреши чрез телата: боричкане или танц, или съвокупление. Все същото движение…
   В такива моменти в очите на Роман блестяха едновременно противоположни знаци. Ставаше ти и страшно и страстно като се втренчат в теб – неговите необикновени, почти виолетови очи.
   Не можеш да разчиташ на думите в търбуха на нощния Пловдив. Затова говориш с очи или се смееш колкото сили имаш, за да надвикаш музиката.
   А никой не можеше да се смее както Роман. Устата му се разчекваше от край до край като паст на лъв, на анаконда или друг, ненаименован царствен хищник. Отвътре излизаше тържествуващ, неопитомен звук.
  Смеехме се зверски тогава с Роман и когато решавахме да напуснем, надменно се отдалечавахме, оставяйки по ъглите купчини от вече използвани, бледи тела.
   Времето преди нощта зад нас догаряше като упоителното огънче на специално приготвена цигара.
   Без Роман нощта пареше под краката ни.
   Имаше нещо нередно в тази негова смърт. Самопричинена. Дали?
  Роман не би се унизил дотам да се замеси в престъпни дела, но… някои негови и наши забавления изискваха вземане-даване с по-особени хора.
   Не казахме нищо на полицията за това. Роман не би го сторил. Беше смел.
  Ирина с дългите крака казваше, че имал големи ташаци от огън. Дългата Ирина му беше известно време любовница, но не се заблуждаваше, че го познава по-добре, отколкото всеки друг от нас.
  Да. Ирина присъстваше най-близо до Роман – докато той седеше в любимото си кресло с висока облегалка, тя стоеше полулегнала върху кожената табуретка вдясно от трона, елегантно свила дългите си голи крака.
   В тази поза обичаше Роман жените си, а също и да с ръждиво-руси коси – цвят, безнадежен като баграта на отиващо си лято.
  Повечето време Роман седеше мълчаливо, отнесено вдишвайки дима на цигарата си – прищипана между пръстите на алабастровата му китка, а Ирина до него рядко се обаждаше.
   Но само на пръв поглед изглеждаше тиха тя, защото в начина, по който седеше, в цвета, с който бе лакирала ноктите на краката си, в подредбата на гривните по ръцете ѝ – там се гонеха звуци и гласове: ръмженето на Кали Тигрицата, безутешния вой на Сибила, искус-с-сителното придихание на Змия.
  Непроизносимо-страстна беше Ирина, но мълчеше, щом ръката на Роман се протягаше хищно и сграбчваше някого от нас.
   Дали си е мислил поне малко за нас, докато е изкачвал черната Кула?
   Среща ли е имал?
  Никога няма да узнаем. С трижди заключени тайни се изпълни светът, откакто ни напусна Роман.
  Преди спяхме крепко през деня и вечер излизахме бодри. После – през цялото време будувахме с възпалени очи. Трудно стъпвахме. Болеше ни.
  Хеброс течеше през града меланхолен. Могъщият Хеброс смени цвета си и се обърна на Коцит. Влачеше катранено-черни води в коритото си. Носеше чудовищно изкривени коренища на изтръгнати дървета. Пенеше се с антрацитна пяна – бързаше да излезе от Пловдив.
   А надолу, под града, други, безутешно-тъжни гласове се сливаха с тътена на реката.
  На това място през хиляда триста и седемдесета година войските ни загубиха битката с варварите. Побелелите кости на загинали конници още блещукат в дълбините на тинята, сред високите треви, и тихо зоват:
   Не ни оставяй тука непогребани, Иване Александре!
   Върни се, върни се, великолепни цезарю! Не давай в залог перлата на царството, принцесата ни! Не пускай златноодеждната Кера-Тамара в харемите на султана, зачернил нашите съпруги. Събери нова войска и спаси от поругаване костите ни!
  Така тихо припяват загиналите войници и в разбитите им очни кухини пламтят сини, неугасими пламъци.
   По същия начин – с черни води – изтече дългият април и започна ноември.
  Ние седяхме в „Океан” и гледахме как навън мъглата се кондензира в едри капки влага. Капките висяха по нощните стъкла и голите клони на дърветата – не приличаха на сняг, нито на дъжд, нито на сълзи.
   „Океан” не затваря врати никога, но тук никой не пирува. Нощните жители на Пловдив са постигнали споразумение, че „Океан” е място, където можеш да потънеш в себе си, макар да си дошъл с други.
   Навън е жълтият дим на ноември и макар че вътре е топло, в „Океан” също се кълби мъгла.
   Така за нас е по-добре.
  Има и други хора; знаем, че присъстват, но силуетите им се размиват, едва-едва се чуват гласовете им от съседните маси.
   В „Океан” е като в моряшка кръчма, запокитена по бреговете на северни морета. Навремени тук намират пристан прокълнати капитани и се опитват да забравят ужасяващо-белия Кашалот. Техният безсмъртен неприятел. Отвън бурята продължава да свисти с трелите на подплашени щрайхове, но вътре нищо не се чува. Върху гребена на разпенена вълна все тъй зее зъбатата паст на Кита, но вътре капитаните не виждат.
   Сред жълтеникавите изпарения, сред масите на „Океан” плава силуетът на Милена.
   Милена.
   Да, преди месец разбрахме, че сестрата на Роман е започнала работа като сервитьорка в „Океан”.
   С добре премерени стъпки се носи тялото ѝ сред сумрачния мизансцен. Не казва нито една излишна дума, когато взема поръчките.
   Ние също мълчим и гледаме надолу. Зелени глътки се люлеят долу в чашите.
   Зелено е питието на тъгата.
   Внезапно вдигаме очи.
   Милена. Не знаехме много за нея – тя не беше често сред нас. Тя беше близначка на Роман, но изглеждаше с три четири години по-малка от него. Обикновено това е предимство за жените, но в нейния случай не беше. Предполагаме също, че ни избягваше, защото винаги се е срамувала от тялото си. Нейното не бе чак толкова едро, но дори бегло сравнение с онези скандално фини движения на Роман, с неговите престъпно елегантни членове, ще накара всеки да се чувства тромав.
   За това се стъписахме как ловко се движи Милена сред изпаренията в нощния „Океан”.
  Милена, която прибира кичур коса зад ухото и съвсем леко се усмихва на себе си. Продължава да плава между масите. Сякаш, докато всички са гледали встрани, нечии невидими устни са допрели нейните, вдъхвайки в тялото ѝ грация.
   Преди косата ѝ бе черна, но сега се бе изрусила и с това приличаше по нещо брат си.
  Не знаехме какви са били отношенията им с брата-близнак. Не сме го чували да говори за своите близки. Сигурно я е обичал пламенно, сигурно понякога я е наранявал. Знаем как страстно и стръвно обичаше Роман.
   Такива мисли кръжаха около нас, докато седяхме на дъното на смълчания „Океан” и тихо я гледахме. Зеленото в нашите траурни чаши бе спряло да се люлее.
   Милена улови погледа ни и се усмихна. Стари ни се, че усмивката ѝ е двусмислена. Не сме предполагали, че в черните ѝ очи могат да се поберат толкова различни знаци.

   Бяхме изнурен кораб, тормозен от вълните на враждебен залив. Трябваше да се махнем и имахме нужда от лоцман. Вече знаехме кой ще ни помогне. Усетихме нечия добротворна сянка в душите си.
   Милена!
   Съвсем ненатрапчиво я попитахме кога свършва смяната и напълно безобидно предложихме да я изпратим.
   В началото тя ни отказа, но после се съгласи, смирено се усмихна и ние си тръгнахме.
   По пътя се стараехме да общуваме както сме чували да се говори на момиче в зимна нощ.
   Ако е добре облечено и не му е студено, момичето е склонно да слуша нежни неща.
   В началото опитахме с комплименти, но в нейния абаносов поглед заблещука насмешка.
   Или може би някой я напътстваше онази нощ, докато ние я заобикаляхме от всички страни и се стараехме да ѝ се харесаме.
  Нощта е дълга и ноември хладнее в костите ни. Нека повървим още, за да се стоплим, Милена?
   По бузите ѝ заигра руменина.
  Нощта е тъмна, а очите ни са помътнели. Нека те изпратим до фенера на входната врата, Милена?
   В началото тя издърпваше ръката си от нашите ръце, но после я остави.
   Нощта е самотна, а у дома не ни чака никой. Нека споделим за малко дъха ти….
   Милена!
  Милена не отговори, но на прага, когато се обърна да ни погледне в очите, загуби равновесие и падна в прегръдките ни.
   Тихо затворихме вратата след себе си.
   Не чакахме.
   Нежно разтворихме устните на Милена и започнахме спасително да я отпиваме.
   Тайнствен, лековит извор бяха онази присутрин водите на Милена и ние най-после успяхме да заспим. Уморените ни очи бяха намерили своя хипнотичен обект.
   Кого виждаме? Питахме се ние и скришом се усмихвахме.
  Можехме отново да спим през дните, а нощите излизахме. Ходехме в любимите си заведения, почти както преди. Понякога прекарвахме цялата нощ в „Океан” и чакахме Милена да свърши.
   Да я поемем след това в ръцете си.
   Полека изчезваше усещането, че земята тлее под краката ни.
   Дали се събуждахме или отново заспивахме… дълбоко-безразлично беше.
  През това време Милена още повече отслабна и още по-нежни станаха ръцете, с които ни милваше.
   Тялото ѝ танцуваше между нашите тела с неземна грация. За кого ни напомняш!
   Шепнехме ние в екстаз.
   Не бяха ли жестовете и ласките на Милена думи от непознат език?
   Сигурни бяхме.
   Някой държеше да ни каже нещо!
   В този момент върху лицата ни паднаха капки кръв. Увлечени в страстта, нашите целувки ли бяха наранили устните ѝ? Или беше ги прехапала сама…
   Кажи ни, кажи ни, кажи!
   В опит да разгадаем знаците течаха дните ни, лежахме сгушени до Милена. Тежки завеси по всички прозорци затваряха убежището ни за дневната светлина.
   А когато тя заспиваше, наблюдавахме тялото ѝ с трепет.
  Виждахме как спящата Милена се бори с нечие присъствие. Едва забележими вълнички пробягваха по кожата ѝ – сякаш немирна ръка разбърква водата в горско езерце. Спящото тяло не желаеше тази игра – Милена стенеше и говореше насън.
  Нейното нежно тяло, вече слабо като върбово клонче от бреговете на Хеброс. Нейната бледност. Нямаше я вече онази руменина по страните от първата нощ, в която се стараехме да ѝ се харесаме, за да ни покани вкъщи.
   И какво от това. Нехаехме. В тази нова, почти призрачна обвивка, още повече я харесвахме.
   Тя обаче, себе си – не. И може би затова разглеждаше лика си със замислени очи.
  Оглеждаше се във всяка гладка повърхност: заскрежените стъкла на прозореца, дори желязното, полирано острие на ножа използваше като огледало.
   Гърдите ѝ се вълнуваха. Дали не се опива да се освободи от някого, треперехме ние.
  Милена успя да се отскубне от ръцете ни и каза че иска да остане сама. Молихме я, заклевахме я да ни каже къде отива. Бяхме настоятелни. Милена призна, че отива на гробищата, където ще се опита да говори.
   С кого!?
   Почакай, почакай….
  Чакай, Милена, недей да излизаш сама в тази смразяваща нощ. Навън зимата точи ледена коса и се заканва на всяка жива твар, пресичаща пътя ѝ.
  Закършихме ръце. Докато крачехме в недоумение какво да сторим, в устата ни нахлу кърваво-метален вкус.
   Облякохме се набързо и се затичахме след Милена.
   Застигнахме колебливо движеща се по белия лед жена досами вратата на гробищния парк. В този час пловдивското гробище бе най-самотното място на света.
   Нощното небе – непрогледно и бронирано. Нямаше нито звездни, нито лунни лъчи. Улична лампа хвърляше дрипава жълта светлина пред очите ни и оттам нататък – нищо.
   Жената вървеше неотклонно в пътя, макар в слабостта си да се придържаше за железата на гробищната ограда. Кожата на ръцете ѝ лепнеше по метала, но тя сякаш нямаше досег до сетивата си. От време на време раменете ѝ се разтърсваха като че от плач, или може би от онези другите конвулсии.
   Уплашихме се, че останалото ѝ без сила тяло всеки момент ще се строполи и сянката ще отлети завинаги.
   – Вече те виждаме ясно!
   Изкрещяхме ние.
   – Какво си дошъл да ни кажеш?
   – Назови виновника за твоята смърт, ако това ще те облекчи!
   Жената спря. Ние продължихме.
   – А ти, Милена! Заклеваме те да ни изчакаш! След малко ще стоплим дъха ти с нашите целувки.
   Тогава Милена се обърна. В очите чернееше безумна тъга.
   – Не искам вашите целувки! – изпищя тя.
   Ние я погледнахме невярващо.
   – Какво ще кажете!? – ъгълчетата на устата ѝ се затрепериха от гняв – Или пак ще гледате през мен? Пак ли ще говорите със сянката зад гърба ми… Оставете ме, не разбирате ли!
   Опитахме се да я разубедим. Опитахме се да я приласкаем както някога. Но тя се бореше в прегръдките ни.
   Милена залитна и падна върху парапета на гробищната ограда. Думите ѝ засвистяха към главите ни – стрели от лед.
   – Вашето мазно и лепкаво чувство за вина! То разяде душите ви и ги отвори за сенките. Опитахте ли се поне веднъж да говорите с него? Не виждахте ли как страда? Помислихте ли поне веднъж, че може би е болен… Търси вашата помощ, но е твърде смазан, за да го изрече на глас!
   И тогава видяхме.
   Против волята ни главите ни се завъртяха към онази висока сграда, зрима дори от гробището на града в зимния мрак. Кулата се приближаваше към очите ни като голяма черна удивителна. Препинателен знак на смъртта!
   Прошепнахме ние.
   – Не можахте да го пуснете, защото не успяхте да си простите…

   Кулата на Смъртта вече се извисяваше връз главите ни. Не приличаше на сграда, построена от човешки ръце, а на гигантска догоряла вощеница. Черен восък, примесен с кал и нечистотия се стичаше по конусовидния корпус на Кулата, върхът ѝ не се виждаше – опираше в небето.
   Колко отчаяние е нужно, за да поемеш пътя си нагоре по тази адска грамада.
   Простенахме ние.
   И в този момент най-после отново видяхме Роман.
   Зърнахме го само за миг – току до върха. Дребна фигурка, пристъпяща колебливо напред и нагоре по спиралата на отчаянието. Роман вървеше гол и бледото му, голямо колкото кибритена клечка тяло се открои за миг върху силуета на Черната Кула.
   До ушите ни долетя бесовски смях.
   Извърнахме очи към Милена, която се гърчеше в краката ни.
   – Познахте!
Изкрещя тя и отново се задави в смях.
   – Роман наистина се завърна.
   – Но него го няма в Милена.
   – Роман се завърна във всички вас!

  Христо Димитров е роден през 1971 г. в Хасково. Има множество журналистически публикации в регионални и национални медии. Твърди, че по професия е психиатър, а „по душа е юнгианец със склонност към дирене на митологични връзки и архетипи в ума и навън – между хората, живял и работил – освен в родния си град – в Пловдив, София, Лас Палмас де Гран Канария и в Германия“. Дебютната му книга – сборника с разкази „Портрет на комшията като умрял”, бе публикувана през януари 2015 г. от Издателство „Пергамент“. Разказът „Милена” е от тази книга.